Правозащитниците като „вредители“

|

Една от особеностите на автократичните режими и на тоталитарните манталитети е прехвърлянето на собствените провали и безобразия върху другите. Сталин прехвърли провалите в селскостопанската си политика върху кулаците; Хитлер демонизира евреите, за да оправдае нацисткия геноцид над тях; комунистическата власт в България реши, че българските турци са „пета колона“ на Турция, за да оправдае насилията и посегателствата над тяхната етническа и религиозна идентичност.

Част от днешните управляващи е на път да прехвърли своя провал да представи адекватна кандидатура за преместването от Лондон в София на Европейската агенция за лекарствата (ЕМА) върху неправителствените организации, които подкрепиха притесненията на нейните ЛГБТИ служители, че ако това наистина стане, те биха се изправили пред сериозни трудности. Тези трудности обхващат дискриминационното законодателство и практики, както и негативните обществени нагласи, нерядко водещи до насилия и тормоз над тези хора, чието положение и права през последните години отбелязаха значителен прогрес в напредналите общества на Западна Европа и Северна Америка, но не и в нашия регион. При това писмото до няколко представители на Европейския съюз и до българския министър-председател, което тези организации написаха и огласиха, в никакъв случай не се обявява против евентуалното преместване на ЕМА в София. Напротив, в края то призовава към сформиране на работна група с участието на организациите на ЛГБТИ и предприемане на незабавни мерки за преодоляване на пречките пред домакинството на европейски агенции на териториите на Република България.

 В отговор, срещу БХК, който бе само една от подписалите писмото организации, селективно се започна яростна очернителска кампания, водена от министри, депутати от мнозинството и проправителствени медии, в това число някои от основните телевизии. Подписалите писмото бяха обвинени в накърняване на българския национален интерес, в злепоставяне на българската държава и общество, в причиняване на икономически загуби за страната. Те бяха наречени ни повече, ни по-малко „майкопродавци“ (с неколкократни отпратки към Ботев) не от кой да е, а от заместник министър-председателя Красимир Каракачанов в сутрешното телевизионно предаване на телевизия БТВ. На 5 октомври 2017 г. телевизия СКАТ направи специално едночасово дискусионно студио за „арогантните антибългари“ от БХК. На предложения за одобрение или отхвърляне въпрос „Одобрявате ли дейността на т. нар. БХК“ в края на предаването 91% от зрителите бяха отговорили с „не“ и само 9% – с „да“. „Дискусионното студио“ се състоя със само един дискутант – депутат от Обединените патриоти. В подобен формат, без участие на опонент, бяха и гастролите на другите депутати и министри в телевизионния и радио ефир, както и на страниците на печатните и интернет медии.

Подобни кампании разбира се не са новост в българската публичност. Заинтересувани политически и обществени кръгове в миналото са използвали нееднократно за пропагандни рупори несвободни български медии за стигматизиране на етнически малцинства, „радикални ислямисти“, „секти“, мигранти и дори на съседни държави. В един пункт обаче сегашната очернителска кампания допринесе с нещо, което си струва да се отбележи специално, тъй като то разкрива от една страна манталитета на нейните организатори, а от друга – липсата на съпротива в българското общество към флагрантни прояви на съвременния неототалитаризъм.

На 2 октомври 2017 г. двама проправителствени депутати от Обединените патриоти – Ангел Джамбазки и Александър Сиди, сезираха главния прокурор по повод писмото на неправителствените организации, което те кой знае защо приписаха еднолично на председателя на БХК. В него те заявиха, че „чрез това писмо Красимир Кънев, като председател на организацията директно работи против интересите на Република България, което кореспондира със специалния наказателен състав за престъпления против държавата и по-точно чл. 107 от НК“. Съответно, те призоваха главния прокурор „ако се потвърдят данните, че гореспоменатата организация извършва дейност срещу Републиката и нейните интереси, Прокуратурата на Република България да образува досъдебно производство срещу нея“. Извън любопитния въпрос как се образува досъдебно производство срещу юридическо лице в България, по-важното в случая е какво точно се вменява на авторите на писмото.

Член 107 от Наказателния кодекс предвижда наказателна отговорност за „вредителство“. Така нареченото „изпълнително деяние“ на вредителството, т.е. това, което деецът трябва да е извършил, за да се подведе под наказателна отговорност, включва „разстройване или подравяне на промишлеността, транспорта, селското стопанство, паричната и кредитната система, други стопански отрасли или отделни стопански предприятия“ с цел „да отслаби властта или да ѝ създаде затруднения“. Това трябва да е станало чрез използване на държавни учреждения, стопански предприятия или обществени организации, като се възпрепятства тяхната дейност, или като не се изпълняват възложените важни стопански задачи. Трудно е да се разбере какво общо има това с писмото на въпросните неправителствени организации. Важно е обаче да се отбележи пределно общия характер на понятията „разстройва“, „подравя“, „отслабва властта“ и „създава затруднения“, които могат да се запълнят с каквото ви е угодно. Но още по-важен за вредителството е умисълът. Според комунистическата наказателноправна доктрина, където това престъпление възниква, за него трябва да има контрареволюционен умисъл, тоест обвиняемият трябва да иска да се отслаби комунистическата власт и да се възстанови капитализма. Комунистическото право съзираше обществена опасност във всякакви действия, целящи отслабване на властта.

Историята на вредителството, това ярко творение на комунистическото наказателно право, е доста драматична. Състав с подобна формулировка е въведен в сталинисткия Наказателен кодекс от 1926 г. в чл. 58-7, макар че престъплението там формално не се нарича вредителство. В комунистическата пропаганда обаче за вредителство масово се говори още от времето на Ленин. Като термин в Наказателния кодекс на Руската съветска федеративна социалистическа република (РСФСР), чл. 69, вредителството влиза през 1960 г. Съставът в действащия български Наказателен кодекс е същият като този в чл. 69 на НК на РСФСР, само словоредът е променен.

Член 58-7 е сред тези, които са прилагани най-масово по време на сталинистките репресии както в мирно, така и във военно време, по-масово от съставите за измяна, шпионаж, диверсия, предателство, антисъветска агитация и пропаганда и пр. Поради това вредителството до такава степен стана омразно и дискредитирано в очите на руснаците, че те го махнаха от наказателния си кодекс през 1992 г., тоест, още преди да се приеме новия наказателен кодекс на Русия през 1996 г. В настоящия кодекс на Руската Федерация такова престъпление няма. През 90-те години парламентарната фракция на тамошната комунистическа партия направи няколко опита да го върне обратно, но всички те бяха неуспешни. То не съществува и в наказателните системи на нито една друга източноевропейска държава. Няма го и в наказателните кодекси на страните от Централна Азия, които бяха бивши съветски републики. В западноевропейските наказателни закони, разбира се, то никога не е било въвеждано. В проекта за нов Наказателен кодекс, който бе довършен по време на правителството на Пламен Орешарски, но който в края на краищата не бе внесен за разглеждане в парламента, такова престъпление също няма. Така вредителство в действащ наказателен закон в Европа има единствено в България като злополучен остатък от комунистическото наказателно право.

Ето такова престъпление привидяха двамата законотворци от Обединените патриоти в писмото на четирите неправителствени организации в подкрепа на тревогите на ЛГБТИ служителите на Европейската агенция за лекарствата. Проблемът на българската публичност обаче не е в това, че са го привидели. Те имат своето право, независимо от тяхната правна грамотност и политически нагласи, както да се изразят, така и да сезират главния прокурор. Проблемът е, че на страниците на четени сайтове, в сутрешните и вечерните студия на основни медии, в които те гастролираха нееднократно, ги взеха насериозно. Проблемът е, че никой не привидя в тях това, което трябваше да привиди в една демократична публичност – изблик на поредното желание за стигматизиране на уязвимите и на не толкова уязвимите сред нас с методите на тоталитарната репресия.

Автор: Красимир Кънев