Виктор Барух: Българският антисемитизъм няма дълбоки корени

| Димитрина Чернева,

Как оценявате издаването на документалния сборник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943 г.? Необходима ли е тази книга и как ще я приеме, според вас, българското общество?

Все още не съм имал възможност да се запозная с книгата, но от доста време знам, че се подготвя такъв сборник. Познавам проф. Надя Данова, познавам и Румен Аврамов и не се съмнявам, че техният дългогодишен изследователски труд е много успешен и много значим. Сигурен съм, че тези два тома ще бъдат посрещнати много добре и от еврейската общност, и от цялата българска общественост. Горе-долу съм запознат с изследванията, те разкриват една твърде неприятна за всички нас истина. Самият този факт ще събуди според мен много, много голям интерес към това, което се съдържа в тези два тома.

Предпочитаме обаче да говорим за спасяването на евреите от т.нар. стари земи и да неглижираме темата за депортирането на евреите от Македония и Беломорието, търсим „удобните посоки на паметта“, както се изрази Румен Аврамов.  

Да, това е интересна формулировка. Смятам, че някои хора съвсем съзнателно, а други, без да съзнават това, се възползват от тези удобни посоки на паметта. Има спорове около истината за гибелта на тези 11 343 евреи от Беломорието и Македония. Някои от историците трудно приемат истината за тази гибел. Очевидно отношението към това страшно събитие зависи от възпитанието, от човешките нагласи, от националните или лъженационални интереси.

При представянето на книгата стана дума за корените на българския антисемитизъм. В какво се изразяваше тогавашният български антисемитизъм, какви са спомените Ви за онези години?

Корените на антисемитизма са толкова древни, че трудно ще ги обозрем. Българският антисемитизъм обаче няма дълбоки корени, напротив, българският народ е много, много толерантно настроен към еврейската общност, а така също и към арменската общност, както и към всички други малцинствени групи. Аз самият съм израснал на софийската улица „Софроний“, близо до площад „Възраждане“. Там съжителствахме с много бежанци от Тракия и Македония, с много арменци – също бежанци от събитията в Турция през 1915 г. Между нас никога не е възниквал проблем, свързан с различията на отделните малцинствени групи. Напротив, изобщо нямаше мисъл за това, кой е арменец, кой е българин. Растяхме без каквато и да е мисъл за такова различие. Играех с деца, чиито родители са израснали в семейства, които не познават такива негативни настроения спрямо една или друга малцинствена група и които бяха попили тази нагласа от своите родители. Както ви казах, израснал съм с арменчета и с деца на бежанци от Тракия. Родителите на арменчетата бяха саячи – сая се нарича горната част на обувката. Ние знаехме всичко това, помня родителите им с кожените престилки, нацапани с бели петна от т.нар. пап-чириш, с който се обработваха обувките. Бяхме проникнали едни в други. Един пример: когато се празнуваха Пасха и Възкресение Христово – нали двата празника обикновено съвпадат, защото самият Иисус отива в Йерусалим да отпразнува именно Пасхата, – настъпваше особено празнично настроение. По тези празници – говоря за Пасхата – в нашето семейство, както и във всички еврейски семейства се пееха песни, разказващи историята за изхода на евреите от Египет. И нашите съседи започваха да пеят същата мелодия. Тук нямаше никакво озлобление, а само едно съучастие в нашия празник. Така че нямаше и помен, нямаше никакъв оттенък от някаква омраза, от антисемитизъм и пр.

Какво си спомняте от зимата и пролетта на 1943 г.? Достигна ли до Вас информация за това, което се случва с евреите от Македония и Беломорска Тракия?

Не. Аз си спомням много неща, защото съм участвал в тези събития. Софийските евреи бяха получили бележки да напуснат задължително София в тридневен срок с указания какъв влак трябва да вземат, в колко часа и т.н. И тогава стана този знаменит протест, тази демонстрация, в която участвах и аз. Но не си спомням да са се носили слухове за унищожението на македонските и беломорските евреи. Макар че тези събития – вдигането на евреите от Македония и Беломорието – станаха на 8–10 март. Даже част от беломорските евреи минаха през трудовите групи – тогава еврейските младежи бяха мобилизирани в трудови работни групи. Така че имаше впечатления, че става нещо, че ги вдигат, но чак за такова унищожение, което стана фактически по-късно, не знаехме. Имаше слухове, имаше тревога, но не подозирахме за това ужасно развитие.  

Споменахте демонстрацията, колко хора участваха в нея?

Това беше една спонтанна демонстрация, породена от тревогата във връзка с предупредителните бележки за напускане на София в тридневен срок. Софийската еврейска общност бе обхваната от силна тревога, всеки се питаше какво става. Демонстрацията беше до голяма степен спонтанна, макар да съществуват твърдения, че е имало – може и да е вярно, но аз нямам такива впечатления – организация от страна на Българската работническа партия. Самият аз тогава бях член на РМС, тоест бях млад комунист, но до мен не е стигало съобщение за протест. Така че повечето от хората, които взеха участие в тази демонстрация, се събраха спонтанно. Те бяха около  5 хиляди души. Демонстрацията тръгна от Ючбунарската синагога – сегашния квартал Зона Б-5, – тъй като хората дойдоха да потърсят информация какво става. Къде другаде да отидат – там беше синагогата, там беше и еврейското училище. И там се събра най-напред множеството. То тръгна по ул. „Осогово“, после към ул. „Княгиня Клементина“ и оттам към площад „Възраждане“ с идеята да стигне до центъра. Там, на площад „Възраждане“, полицията вече очакваше демонстрантите. Когато наближихме площада, видяхме множество полицейски камионетки с полицаи, които още с нашето приближаване наскачаха от камионетките с приклади и започнаха да разгонват демонстрантите, започнаха и арести. Тогава арестуваха една много интересна личност – равин Даниел Цион, който беше привърженик на юдеохристиянството и който беше изключително колоритен човек. Той беше пристигнал тогава в синагогата, където се отслужи малка служба. След службата множеството се събра около синагогата и тогава един младеж, който се казваше Соломон Леви – тъй като се бяха чули някои успокоителни думи, – се качи на една каменна пейка и извика: „Всичко това е едно успокоение, нас ни водят към Полша и по-добре да умрем тук, отколкото в Полша“. Това бяха неговите думи и след тях демонстрацията тръгна по улиците, както ви казах,  в посока площад „Възраждане“.

Имаше ли българи на тази демонстрация?

Трябва да е имало, но в цялата тази бурна обстановка не можах да различа кой е българин, кой е евреин. Някои казваха, че е имало.

Писателят Виктор Барух е роден през 1921 г. в София. Заместник главен редактор на сп. „Пламък“ и автор на книгите „Отречени от закона“, „Завоевателката“, „Сватбени свещи“, „Японска кукла“, „Деца на града“, „Късно око“ и др. През 1961 г. е единственият български журналист, изпратен да отрази историческия процес срещу Айхман в Йерусалим, за който Хана Аренд написва книгата „Репортаж за баналността на злото“. Самият Барух вплита тази проблематика в повечето свои творби, включително в романа си „Оклеветената или грехът на епископа“ (2003).

Интервю на Димитрина Чернева, журналист в Портала за култура, изкуство и общество kultura.bg.