Неизговореното предателство срещу Вапцаров

| Фани Младенова,

„Пет разказа за един разстрел“ е документален филм за пътя на Никола Вапцаров до гарнизонното стрелбище. Работата по сценария продължава 4 години. Премиерата бе на 14 януари. Филмът спечели "Златен ритон" на XХ фестивал на българското документално и анимационно кино в Пловдив.

Интервю на Фани Младенова  с режисьора Костадин Бонев и сценариста Ивайла Александрова.

 

Разкажете за началото на филма. Как се роди идеята? Как се случи?

Костадин Бонев: Може да прозвучи клиширано, но има случаи, в които филмът намира хората, които да го реализират. Не съм мислил да правя филм за Вапцаров, въпреки че високо ценя и обичам голяма част от поезията му. Преди време Ивайла Александрова ми показа един текст. Беше спомен на Елена Вапцарова за последните дни, в които синът й е бил жив. В първия момент си мислехме, че можем да направим филм за нея, за майката на поета. След това потънахме в документите за повече от три години. Филмът е готов и аз изплувах, но Ивайла още не е. Тя готви книга на същата тема.

Ивайла Александрова: Мен през цялото време ме е интересувал проблемът за това, което реално се е случило по време на процеса, до разстрела. Ден по ден, ако може минута по минута. Пълната истина за предателството между съидейниците, което е много голямо, на всички. И не е изговорено. И което толкова години гузно премълчаваме. Марин Георгиев извади показанията на Вапцаров. Но се базираше само на документите от дело № 585, при това само на част от тях. Искам да се разкаже за страданието на тези употребени тогава хора. Казвам „употребени”, защото 55 от тях са пристигнали с подводници, със самолети, от Москва, дирижирани са от Москва и в крайна сметка са едно огромно жертвоприношение, избити, превърнати в кърваво месо. По същия начин други са били изпратени и в Полша, в Австрия, в Чехия… Мислех, че идеята е на Сталин. Не, оказа се, че е на Георги Димитров, тогавашният ген. сек. на Коминтерна. Историята с Вапцаров е само част от това. Обаче разказът още не е завършен. А идеята за майката е също една голяма тема - майката, която измисля сина си Вапцаров-комунист, майката, която крие истинските показания на сина си Вапцаров, майката, която водят по „агитки”, за да разказва фикцията за сина си Вапцаров…

 

Колко време ви отне да подберете нужната информация, за да можете да я представите на зрителите по начина, по който я видяхме?

К. Б.: От опит знаех, че няма да ни бъде лесно. Но работата по филма надмина всичките ми очаквания. Първо бяха десетте тома документи от процеса. След това – всички възможни издания, занимаващи се с живота и творчеството на Вапцаров. В Държавния архив преровихме всичко за подводничарите и процесите през 1942-а. Прехвърлихме се на материалите от Народния съд, архива на царската фамилия и какво ли още не. Преровихме и военния архив във Велико Търново, в Морското училище във Варна, музеите в София и Банско, Института по литература, архива на Коминтерна и на Георги Димитров. Сканирахме колосално количество материали, някои от които получиха публичност за първи път. Заедно с мен и Ивайла през тези три години работиха и двама асистенти, както и всички историци и литератори, към които се обърнахме за помощ.

И. А.: Работата с архивите е много трудоемко нещо. И е лично. Защото информацията от цялата тази камара, за която говори Коце Бонев, тече през теб, лично. Да отсееш, да се абстрахираш, колкото можеш. А в този случай огромната трудност идваше от гигантския обем на материала. Защото фактите са свързани и всичко е верига. За да се разгадае, накрая Коцето започна да прави схеми и да лепи снимките, както Гешев…

 

Имахте ли затруднения при намирането и работата с архивните документи, на които се базира филмът? Какви?

К. Б.: Проблемът с архивите е, че предадените от МВР и ЦК на БКП масиви са огромни и все още не са напълно обработени. Трудно можете да си представите масивите от папки, които чакат да бъдат отворени. Откритите материали на Антон Югов, Никола Павлов и Иван Масларов бяха чиста случайност. Но те много ни помогнаха.

И. А.: На мен ми тежи, че има все още скрити документи. Така и не „пипнахме” документите от т. нар. „вътрешен процес”. След приключване на разпитите от Гешев, в Централния софийски затвор комунистическата партия е организирала разпит на Никола Вапцаров, на Георги Минчев, Антон Иванов и другите. Целта е да се изясни кой какво е казал, кой кого е предал… Комунистическата партия е поискала от Вапцаров да поеме големия дял от вината по този процес, комунистическата партия сама го принася в жертва, защото за нея Вапцаров не е ценен кадър. Той не е от значение…

Сега пиша книга за този процес. Надявам се тези документи един ден да бъдат намерени. Защото истината трябва да излезе на яве.

 

Смятате ли, че тези архиви са пълни, като се има предвид намесата на партията през 90-те години в прочистването им?

К.Б.: Трудно ми е да преценя, това би могъл да направи човек, който е бил запознат с материалите в началото на 50-те години, но такива живи практически няма. Прави впечатление, че в материалите от процеса липсват адвокатските пледоарии, както и свидетелските показания на защитата. Дали те са били налични по-рано, аз не мога да кажа, но факт е, че днес ги няма. Така и не успях да стигна до дневниците на Софийския централен затвор за 1942 г. Бяха ми предоставени само тези след 1944 г. Абсолютно неясна е съдбата на фотоархива на Дирекцията на полицията, както и на дактилоскопичния отдел. Открих инструкция как да се съхраняват материалите, но полицейските снимки и пръстовите отпечатъци са изчезнали вдън земя. Откакто е готов филмът, аз непрекъснато говоря за тази липса. Никой още не е реагирал. Искрено бих се радвал, ако се окаже, че пропускът е мой, но да ги извадят. Но се съмнявам, че ще се случи.

И.А.: Определено имам усещане за ровене. Например, липсваха показанията на Лъчезар Аврамов в делото на парашутистите, който впоследствие се издига в партийната йерархия. Случайно ли е, че и 3-те първи страници от показанията пред Народния съд на Иванка Димитрова, която е негова съпруга, също липсват?

Понеже съм ровила и в Дело № 6 на Народния съд, на интелектуалците, докато пишех книгата си „Горещо червено”, там забелязах също липса на адвокатски пледоарии и свидетелски показания на защитата. Как се повтаря, в два различни съда, фашистки и комунистически! Най-вероятно е, защото и в единия, и в другия случай изходът е бил предопределен. Смъртен.

 

Във филма „Пет разказа за един разстрел“ се твърди, че Вапцаров не е бил член на комунистическата партия. Може ли през документите и личните спомени, какъвто е разказът на Елена Вапцарова, адекватно да се реконструира политическият профил на поета Никола Вапцаров?

К. Б.: През годините са се натрупали огромно количество спомени, понякога взаимно изключващи се. Но политическият профил на Вапцаров може да бъде реконструиран. Няма съмнение, че той, подобно на повечето леви интелектуалци, е бил убеден антифашист и привърженик на Съветския съюз. Но поезията му не е разпозната като „прогресивна” от нормативната партийна критика. Тодор Павлов е подминал стиховете му с мълчание, въпреки че е получил стихосбирката.

И. А.: Тодор Павлов е бил по-малкият проблем. Въпросът е, че най-близките му приятели от интелектуалния кръг, от левия, са мълчали. Собствената му майка в писмо за новоизлязлата стихосбирка „Моторни песни” му казва: „Дано напишеш по-хубава книга!”. Недооценяването е голямата му драма, било е по-важно от това да е жив или мъртъв. Затова въпросите към Елисавета Багряна на процеса са: „Добър поет ли е Вапцаров?” и „Патриотична ли е поезията му?”. Това са лично негови питания, изписани на хартия, има ги в документа при определяне на защитниците му. Багряна в отговор е кимнала два пъти с глава, по западен маниер.

 

Филмът е първият опит да се представи ролята на Москва и задграничните нелегални структури, на цяло едно политическо задкулисие на съдебния процес, довел до екзекуцията на Никола Вапцаров. През същата 1942 г. е изпълнена смъртната присъда и на генерал Владимир Заимов, за когото също знаем, че цар Борис Трети е отхвърлил молбата му за помилване. Защо досега се премълчават истините за тези процеси?

К.Б.: Наследниците на комунистическата партия са ревниви към собствената си история. Те се държат като секта и не позволяват на външни хора да ровят в миналото им и да задават въпроси. Човек трябва да е сляп, за да не открие вътрешната връзка между трите големи процеса през 1942 г. – срещу подводничарите, срещу ЦК на БРП и срещу Владимир Заимов. Защо цар Борис е отхвърлил молбите е важен въпрос, но историите, които се разказват, са противоречиви и в голяма степен недостоверни. Истината ще излезе наяве, когато се появят документи, потвърждаващи едно, или друго.

И.А.: Нека на този въпрос да отговорят самите те, наследниците.

 

Какви зрители търси вашият филм – младото поколение, историци, филмови експерти, накрая - разбираем ли е за западния свят?

К.Б.: Интересът към филма е голям. Искрено се радвам на младите хора в салона, защото установявам, че те приемат посланията на филма без изкривявания. А иначе, докато гледа филма, всеки вижда своя Вапцаров, съгласява се или не с нашите тези, плаче или излиза възмутен по средата на прожекцията, но филмът няма равнодушни зрители.

И. А.: Човешката трагедия е разбираема на всеки език. А филмът много действа на емоцията. Мисля, че трябва да излезе навън, може би на фестивали. Или пък чрез българските културни центрове, но някой трябва да се сети за това… Този филм трябва да видят българите в чужбина.

Фани Младенова е студент по социология и стажант в БХК.