Седемдесетгодишнини

| Леа Коен,

Седемдесетгодишнината от ... на българските евреи се оказа преломна дата за българския консенсус. Многоточието замества тук фаталната дума, около която се завихриха българските страсти в продължение на година и няма никакви признаци скоро да затихнат.

Спасение, „спасение“, оцеляване, недаване (оттам името на един конфузен не само със заглавието си филм) са само част от термините, използвани от политици, журналисти, съвременници, субекти и обекти на съответното събитие през м. март 1943-а, когато Царство България изпраща 11 343 евреи на смърт в генералгубернаторството, а други 48 000 не изпраща.

Този исторически факт, разнищен днес ден по ден и час по час, е важна причина да се припомни публично една трагедия в нашата нова история, която в крайна сметка и след енергичната намеса на частни лица, на няколко професионални сдружения и на Българската православна църква се е оказала частична.

От тази „частичност“ са останали няколко урни с човешка пепел, донесени от Треблинка, които се намират сега в Музея на холокоста в Скопие. Няма съмнение, че този Музей се е превърнал в кошмара на гузната държавна съвест в България. Споменаването му на висок глас се избягва, нито едно официално лице от българска страна не го е посетило; от друга страна, на „журналисти“ – активисти по темата на „спасението“, охотно се предоставя място за словесно поругание („кич“, „пропаганда“, „провокация“, „дисниленд“ и прочее са част от определенията, тиражирани от демократичната ни преса и медии).

ОНОВА събитие така или иначе си остава дамгосано върху годината 1943-а от българската история, независимо че от двете страни на историческата му граница неговото напомняне предизвиква противоположни реакции: в Македония и Гърция – скръбни тържествени помени за загиналите, а в България – фестивал от тържествени, радостни мероприятия.

Трябва да се признае, че в България си имаме отдавна изработена матрица по мегачестванията. Тя е тренирана в десетки манифестации, спартакиади, олимпиади, асамблеи, фестивали, грандиозни мероприятия с хиляди участници, достойни за страна с 1300-годишна история и с няколко авторитарни и диктаторски режима, които са разполагали с контингент, средства и амбиции да ги осъществят. За мегаспектаклите от последните 45 години още си спомняме ясно, а за онези преди тях (обединения, присъединяване на територии, военни и религиозни царски празници, тържествени марширувания, военни и други оркестри в униформи) любителите могат да консултират сайта „Изгубената България“, на който снимките от царското минало са не само много хубави, но и поучителни, без да е ясно защо за сайта е избрано това скръбно име, след като и днес тези атрибути са налице, но и си възвръщат един по един цялата държавна официалност, която някога са имали по силата на монархията.

И ако събитията от март 1943 г. – с изселванията на евреите, натикването им в преходни лагери, качването им в конски вагони и после в продънени гемии по Дунава до крайната дестинация Треблинка – са протекли дискретно (до степен някои днес да твърдят, че никой не бил разбрал за тях), то седемдесетгодишнината от тях се превърна в държавно мероприятие с всички полагаеми му се салтанати. В него се включиха политици (включително министър-председател, президент, депутати и евро такива), историци от всички нива на въпросната дисциплина, журналисти със и главно без квалификация по темата, а също така документалисти, кинаджии, телевизионни продуценти, художници, скулптори, гостуващи от странство хроникьори. Имаше спектакли, концерти, изложби, шествия, паметници, телевизионна сага, по-дълга от „Пръстена на нибелунгите“, документални филми по всички законни и полузаконни канали, сериални публикации в преса и електронни медии в стил „Клетниците“ от Виктор Юго, партийни сбирки, назовани за по-изтънчено конференции и симпозиуми, представяне на текстове, наречени без неудобство книги. Всички тези културно-пропагандни мощности бяха впрегнати в нещо, което по-лесно и по-евтино можеше да се обяви с две изречения и после да се гласува като закон в Народното събрание, който да съдържа един член. А именно: В България преследване на евреи не е имало, тя е изключителна страна-спасителка на тия недолюбвани по света, включително и в нея хора, българският цар и правителство са свършили отлична работа по тяхното „спасение“, а липсата на 11 343 от бройката на спасените е досаден детайл, последица от една формална спогодба Клодиус, която, както се вижда от самото име, е чисто германска работа. И това не е никакъв сарказъм! Да се появи такъв Закон за спасението, чието неспазване да бъде строго инкриминирано, не беше утопично. Това личи от Писмо на интелектуалци и историци до министър-председателя, в което се изискваше веднъж завинаги държавата да НАЛОЖИ версията за повсеместното спасение на евреите в България, а несъгласните с нея да дава на съд! В защита на българския цар Борис Трети и правителството на Филов бяха призовани дори „кошаревски свидетели“, които трябваше окончателно да разсеят уликите срещу монарх и министри за еврейските преследвания и екзекуции, извършени в периода 1941–1944 г. на територията на Царство България и извън него. Те дойдоха (и то неведнъж!) със средства на българската държава от Израел и на позабравен и малко комичен български език обикаляха от телевизор в телевизор със своите „кошаревски“ спомени от спасението. След като им поправиха езиковите грешки, същите бяха надлежно издадени (от щедрата българска държава) на хартия и наречени книги.

Може да се каже, че държавата не пожали милионите на данъкоплатците за честта на това събитие. Тя не се смути нито от приведени нови факти, документи и аргументи, изнесени по време на няколко конференции (БХК, октомври 2012; СУ, ноември 2012; Париж, Мемориал дьо ла Шоа, юни 2013), нито от публикувани нови книги, изследвания, документални сборници (всички на частни разноски, тъй като държавата и институциите отказаха всякаква подкрепа за мнения „извън закона“). Никой не успя да заглуши спонсорираната като исторически „проект“ гюрюлтия, вдигана в продължение на месеци от няколко издания (основно „Дневник“, но също „Mediapool“ и „24 часа“), от телевизионни (БНТ, БТВ, ТВ+) и радиопредавания, от публични акции с пропаганден характер и без никакъв дебат, в услуга на една семпла, но с удивителна упоритост, устойчивост и неотстъпчивост прокарвана идея за идеалната българска държава и идеалния български цар. За целта беше използван и всеки някога по грешка написан ред в подкрепа на тази преувеличена теза. Включително Хана Аренд с нейната контроверсна, критикувана и напълно отречена книга „Айхман в Йерусалим“, писана през далечната 1962–1963 г. (още една годишнина!!!). Предимство беше, че в България почти никой не я беше чел, поради което тя бе цитирана многократно. Естествено, без 20-те фактологически грешки, които се намират върху петте страници, посветени на „българския случай“. (Една от тези грешки е например твърдението на Аренд, че причина за храбростта на цар и министри  било поведението на Георги Димитров на Лайпцигския процес, „най-смелия българин“, според Аренд, чийто пример бил вдъхновил куража на политическия елит в България!?!?! Или нейното описание на Закона за защита на нацията като „смехотворно лековат“.) Но „българските“ страници на Аренд бяха изстискани като лимон не заради очевидното й непознаване на историческата реалност на Балканите, а заради сакралната, но неверна фраза, произнесена от един спорен авторитет: „Нито един български евреин не пострада през периода на Холокоста“. Тази фраза увисна като първомайски лозунг на знамето на честванията.

Натрапената идея за повсеместното спасение на евреите в Царство България се сблъсква обаче с конкретиката на събития и факти, които отдавна доказват обратното. На базата на документи, събирани от упорити, безкомпромисни, праволинейни и неотстъпчиви от истината като средновековни равини еврейски изследователи, като Натан Гринберг и Давид Коен. Събраното от тях е допълнено с още повече в наскоро издадения двутомник „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943“ от проф. Надя Данова и Румен Аврамов. Трудът на Данова-Аврамов възстановява тяхната традиция с огромен кураж и заслужава само адмирации. (Историята на това издание, струва ми се, може да бъде отделна глава в сагата на седемдесетгодишнината с обстоятелството, че един сизифов, епохален труд не намери подкрепа в нито една научна или държавна институция и изданието стана възможно благодарение на усилията на една гражданска организация като БХК.)

Вече 7 десетилетия тези документи се прехвърлят между архиви, институти, партийни централи, министерства и прочее като горещ картоф на държавната отговорност за преследванията и депортацията, който никой режим и никое правителство в България досега не желае да поеме.

Пропагандата обаче не се интересува от документи и факти. Още повече, когато може да ги укрие или да ги тълкува както намери за добре, като примери и в двете посоки не липсват, включително на най-официално равнище.

Един от основните аргументи на пропагандистите на спасението беше обстоятелството, че „изселването“ е било възприето като нормален, правно обоснован акт, а за последиците от него българската държава не била носила отговорност, тъй като никой (монарх, министри, депутати, общественост) не бил знаел какво щяло стане с изселените. Един народен представител дори произнесе преди няколко години реч в парламента по този повод, която в днешно време стана отправна точка на някои от най-перверзните тълкувания на депортацията на евреите.

Солидни доказателства обаче сочат, че съдбата на евреите е била предварително известна на властите и на голяма част от обществеността. Нещо повече, тя не само е била ИЗВЕСТНА, тя е била планирана от същите тези власти.

Наскоро от архивите във Вашингтон изскочи документ, наречен Окончателното решение на еврейския въпрос в България (Le Règlement définitif de la question juive en Bulgarie), датиран от 29 август 1942 г. Документът, изготвен от кабинета на Богдан Филов, е на официалния за времето дипломатически език – френски, и разяснява как ще се прилагат взетите на 28 август решения на Министерския съвет за тази „окончателност“. Поучително четиво за онези, които все още се съмняват или дават вид, че се съмняват в истинските намерения на министри и монарх по отношение на евреите.

В българските архиви пишещата откри четири документа на една преписка между Комисарството за еврейските въпроси и Дирекцията на железниците и пристанищата, от която става ясно, че на българските власти е била известна и крайната спирка на „окончателното решение“ – Треблинка, цитирана в 2 документа по транспорта на евреите. Естествено, българските власти са знаели много добре от своя добър съюзник, немските нацисти, че Треблинка не е ваканционно селище в близост до Катовице, а фабрика за смърт.

От случилото се на тези много добре организирани чествания би могло да се предположи, че България наистина е страна със специално топло и сърдечно отношение към евреите, което наистина би било уникално доказателство за толерантно съжителство на два етноса. Веднага трябва да се каже, че такова отношение съществува у много българи и дори в цели обществени кръгове у нас.

За голямо съжаление обаче, то драматично липсваше у много от главните „актьори“ в тези чествания, което остави съмнение, че го правят по-скоро да почетат себе си чрез атрибута на „спасените евреи“, отколкото за да отдадат дължимото на едни хора, техни съграждани и сънародници, пострадали, а някои и трагично загинали в резултат на погрешна и нехуманна политика в определен период.

Едно от „достиженията“ в писмената дейност по тези чествания беше, че тя класифицира евреите по един нов любопитен признак: степен на благодарност, която изпитват към ... монарха. Така се появи социално-политически формулираната категория на „неблагодарните евреи“, т.е. на онези, които се съмняват в благодеянието на цар Борис Трети към тях или тяхната общност. Този прототип беше създаден като в сценария на Гьобелс за филма „Евреинът Зюс“ – корумпиран, неблагодарен, порочен, подъл, коварен и с тъмно минало, за предпочитане – комунистическо. Ако не можеше да се открие нещо в собственото минало на „неблагодарника“, нищо не струваше то да се съчини или да се припише на негови роднини. Безкритично, безнаказано и без всякакво притеснение категорията на „неблагодарните“ бе бичувана, изобличавана, оклеветявана, обиждана в медии и извън тях със средства, достойни за времето на националсоциализма. Изразните средства на неколцина активисти по темата ще останат като действително черно(сотническа) страница от тази годишнина. Както и унижението, на което се (само)подложиха неколцина проявили особено гореща благодарност евреи, чието сервилно поведение наподобяваше традиционното за нацистите ритуално зрелище на миене на улиците с парцал от равини и интелектуалци през периода на нацизма, на каквото Белев е подлагал двукратно и софийските равини. Разликата беше само в обстоятелството, че някогашните равини са криели сълзите си, докато „благодарните“ им потомци размахваха днес възторжено парцала пред телевизорите, в които ги водеха да ги показват за назидание.

„Прекаленото става несъществено“, казва една френска поговорка. Такъв извод остава и след цялата изкуствена шумотевица от възторжени крясъци във възхвала на цар, легионери, правителство и дори служители от Комисарството за еврейските въпроси, включително Ал. Белев, някои от които бяха дори предложени от „благодарното“ еврейство и неговите български водачи (да не превеждам думата на немски) за орден „Стара планина“.

Президентът се въздържа от подобен срамен акт, но пък почете една друга седемдесетгодишнина, планирана като продължение на спектакъла на спасението – деня от смъртта на Борис Трети. Отново с мегасценарий на фестивално честване на монарха: изложби, сказки, филми, поръчкови книги, спомени на „кошаревски свидетели“ и прочее… виж по-горе. Аргументира го като уважение на „държавник към държавник“, без да си дава сметка, че заеманата от него от една година длъжност още не го прави „държавник“, както и че един провалил се държавник едва ли заслужава да има в нозете си символа на републиката – пряко избрания президент.

Тези неискрени чествания дадоха обаче на много млади хора повод да се заинтересуват от въпросния тъмен период от историята ни, който не обедини с чествания нацията, а показа дълбока липса на консенсус. По много въпроси на политиката и историята, включително и този. Организаторите на всенародния театър „велики спасители“ ще се изненадат да установят колко трезво и без никакви фалшиви илюзии гледа младежта днес на този епизод. Което е може би единственото оправдание за вложените в неговото честване милиони.

Привеждайки тези примери, не си правя илюзии, че и на 80-годишнината от това събитие отново ще има хора, които ще желаят да устроят масови празненства. И да издадат някоя нова книга на кошаревски свидетел.

Но също така съм уверена, че младите хора, които днес задават безмилостни въпроси на тъй наречените управляващи, ще имат вече изградена имунна система срещу манипулациите както за настоящето си, така и за миналото. И силно се надявам, че измежду тях ще излезе онова ново поколение български политици, които след 10 години, а може би и по-рано ще имат сили да приемат една историческа реалност като трагедия и да поемат, макар и символично, отговорността на онзи монарх, представлявал българската държава, за стореното на евреите зло.

Леа Коен е музиколог, писател, политик и дипломат. Автор на 7 романа и на статии за култура, изкуство и политика. Депутат във Великото народно събрание.