Неизбежната отбрана в проекта за НК – врата към безнаказано насилие и произвол

Уредбата на неизбежната отбрана в чл. 14 от проекта за Наказателен кодекс (НК) е почти дословно пренесена от чл. 12 на сега действащия кодекс. Тази уредба не е преставала да бъде обект на разгорещени спорове, но гласът на тези, които искат разширяване на пределите на неизбежната отбрана обикновено е надделявал над гласа на онези, които са виждали в подобна стъпка сериозна опасност и врата към безнаказаното насилие и произвола. Причината за това е популисткият отказ да се вникне в сложността на този институт и да се проследи динамичното му развитие в съвременното наказателно право.

Неизбежната отбрана днес се определя от съвременната наказателно-правна теория като "оправдателна" защита. Нейният принцип е, че е оправдано да се отблъсне непосредствено противоправно нападение спрямо себе си или спрямо другиго (социалистическата правна доктрина добавя – или спрямо държавен или обществен интерес) чрез причиняване на вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. За разлика от "извинителната" защита, каквато е, например, невменяемостта, когато деянието, причинило вреда, е укоримо, но ние като общество го "извиняваме", защото деецът е действал без да съзнава какво прави поради психично разстройство. Исторически, неизбежната отбрана е черпила основание от няколко морални принципа: естествената предразположеност на човека да причини вместо да претърпи вреда, когато е нападнат; предпочитанието към по-малката от двете злини в хода на нападението; необходимостта от утвърждаване във всеки момент на обществения ред като безусловно благо; необходимостта от безусловно отстояване на собствената автономия. Последният принцип е най-стар и, може би, най-отживял времето си. Намираме го още у Джон Лок с неговата теория за агресора като създаващ ситуация на война, състояние, при което той сам се поставя извън закона и, следователно, може напълно легитимно да му бъде причинена всякаква вреда, включително да бъде убит, при което няма никаква необходимост от преценка на съразмерността на употребената за това сила и причинените чрез нея вреди. По времето на Лок идеята, че войната също се ръководи от закони, намира опора в религиозни, но все още не и в общоприети правни норми.

Европейската конвенция за правата на човека (Конвенцията) обаче

поставя живота и телесната неприкосновеност на човека на висок пиедестал

Тя изисква преценка на съразмерността на употребената сила във всички случаи на причиняване на увреждане, включително в ситуации на неизбежна отбрана. А когато става дума за употреба на сила, която е потенциално смъртоносна, чл. 2 от Конвенцията изисква тя да бъде "абсолютно необходима". Конвенцията налага преценка на съразмерността на употребената сила и причинените чрез нея вреди и от правоприлагащите органи, включително в ситуации, когато орган на реда е станал обект на противоправно нападение. Поради това днес не може да става и дума за самопоставяне на агресора извън закона и за възможност да му бъде причинено сериозно увреждане, включително да бъде убит, само на основание, че е агресор.

В почти всички европейски правни системи неизбежната отбрана е формулирана общо и е основана на няколко взаимосвързани елемента:

• Изискване за противоправност на нападението;
• Изискване за непосредственост на опасността, произтичаща от противоправното нападение;
• Изискване за съразмерност на употребената сила и причинените чрез нея вреди за отблъскване на нападението.

Към това много правни системи, включително нашата, добавят изключване на наказателна отговорност в случаи, когато деецът извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или смущение. Такава е уредбата в чл. 32 и 33 от Наказателния кодекс на Германия; в чл. 4 от Наказателния кодекс на Финландия; в чл. 13 от Наказателния кодекс на Дания; в чл. 28 от Наказателния кодекс на Естония; в чл. 15 и 16 от Наказателния кодекс на Швейцария и в много други наказателни закони в Европа.

Горните елементи са солидните релси, които дават възможност на едно добро правоприлагане да балансира по адекватен начин различните права и интереси, проявяващи се в разнообразните ситуации на неизбежна отбрана. В някои правни системи обаче законодателят е въвел презумпции за непревишаване пределите на неизбежната отбрана, които ограничават усмотрението на правоприлагащия орган и могат да влязат в противоречие с конституционни и международноправни норми, гарантиращи правото на живот и защитата от нечовешко и унизително отнасяне. В Европа такива разпоредби са рядкост, особено след ратифицирането на Европейската конвенция за правата на човека. За съжаление, България е една от страните, в които през 1997 г.

популизмът надделя над здравия разум

и над устойчивата, столетна традиция на добро балансиране от българските правоприлагащи органи в тази деликатна сфера на наказателното право. На гребена на фрустрацията от нарастващата престъпност тогавашното правителство въведе шест хипотези към ал. 3 на чл. 12 от НК, при които се приема, че няма превишаване пределите на неизбежната отбрана, независимо от характера и опасността на защитата, при което съдилищата не следва изобщо да изследват въпроса за съразмерността на силата и използваните средства от страна, както и на причинените чрез тях вреди на защитаващия се. Сред тях имаше и такива, каквито не се срещат в нито една наказателноправна система, като например ситуацията, в която нападението е от две или повече лица. В такъв случай, дори когато те са деца, възрастни хора, хора с увреждания, защитаващият се можеше просто да извади пистолет и да ги застреля, без впоследствие да понесе никакви санкции за това. Неизбежна отбрана е налице и когато нападащият е невменяем или малолетен.

Много от тези флагрантни в своята нелепост разпоредби бяха обявени за противоречащи на Конституцията от Конституционния съд (КС) с Решение № 19 от 21 ноември 1997 г. по к. д. № 13 от 1997 г. Политически, за тогавашния състав на Конституционния съд да вземе такова решение не бе никак лесно. В неговия състав, попълван, особено през 90-те години, като правило на политическа основа, имаше немалко приближени на тогавашното правителство на ОДС, някои от които в миналото -  сред най-изявените "сини" активисти. Но може би тъкмо поради това, "за хатъра" на властимащите, КС с едно крехко мнозинство реши да остави да действа това, което впоследствие остана като разпоредба на чл. 12, ал. 3 от действащия кодекс. Тя сега е дословно пренесена в чл. 14, ал. 3 на проекта. Според нея няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана, когато нападението е извършено чрез проникване с насилие или взлом в жилище. Какво на практика би могло да означава това? Да си представим следните хипотези:

• Възрастният Ви съсед изблъсква грубо Вашето дете от входната врата и влиза в жилището Ви, за да се разправя с Вас и да Ви обижда заради шума, който сте вдигнали снощи.
• Психично болна жена разбива вратата на Вашето жилище, за да се нанесе в него, защото е дезориентирана и си мисли, че това е нейното жилище.
• Дете прониква с взлом в жилището Ви, за да открадне от ягодите, които е видяло през прозореца да стоят на масата в кухнята.

Във всяка една от тези хипотези на проникване в жилище чрез насилие или взлом има посегателство срещу личността или правата на отбраняващия се или на другиго, тоест ситуация, която може да предизвика действие на неизбежна отбрана. Заедно с това, във всяка от тях законът презумира, че няма превишаване на пределите на неизбежната отбрана и следователно отбраняващият се е в правото си да използва всякаква сила, включително да убие нападателите, без да носи отговорност за това. Вероятността обаче, ако Вие сте добре сложен мъж и не сте се уплашил или смутил, а безнаказано сте лишил от живот нападателя в някоя от горните хипотези, Европейският съд по правата на човека да намери нарушение на правото на живот по чл. 2 от Конвенцията, е почти стопроцентова. Няма как в нито една от тях разумът, справедливостта и хуманността, тези основни двигатели на демократичното правосъдие, да застанат на страната на употребилия смъртоносна сила, както и да дефинираме насрещния интерес, който нападателите биха могли да засегнат. Трудно е също така да споделим виждането на Конституционния съд, че тези факти могат да обосноват Вашия личен принос за защитата на правовия ред, нарушен от нападателя, под формата на неговото лишаване от най-ценното, което има – живота.

В опита си да обоснове съобразността на обсъжданата презумпция с Конституцията и с международното право, Конституционният съд не потърси аргументи от практиката на международните органи за защита правата на човека, а се ограничи до

сравнителното право

и реши, че намира подкрепа в една разпоредба от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк и в Наказателния кодекс на Франция. И в двата случая обаче тези "сравнително-правни съображения" са основани на недоразумения. Според Конституционния съд чл. 35 от Наказателния кодекс на Ню Йорк гласи, че "няма явно несъответствие с нападението, ако нападателят е убит в дома на отбраняващия се, посягайки на неприкосновеността на жилището му". В действителност, такава разпоредба в цитирания Наказателен кодекс няма. Уредбата на чл. 35.20.3 от този кодекс наистина допуска употреба на смъртоносна сила за защита на собствеността в случай когато отбраняващият се "разумно предполага", че нападателят има намерение да извърши burglary,[1] тоест да проникне с взлом, за да извърши в жилището сериозно престъпление. В този си вид разпоредбата на чл. 35.20.3 противоречи на международното право, гарантиращо правото на живот, тъй като тя неоснователно ограничава изискването за съразмерност на ответната сила. Но тя е очевидно по-щадяща към правото на живот на нападателя, отколкото уредбата на действащия български кодекс и на проекта, която не изисква отбраняващият се да има каквито и да е индикации, да не говорим за "разумно предположение", че нападателят има намерение да извърши каквото и да е престъпление след проникването.

Рамките на допустимата употреба на смъртоносна сила за защита на собствеността, които Моделният Наказателен кодекс на САЩ поставя, са още по-ограничителни и са доста далеч от масовата представа за "американското право", попита от каубойските филми. Ето какво гласят неговите разпоредби, регулиращи използването на смъртоносна сила, които след 1962 г. бяха възприети в основата си, макар и с някои модификации, в много от щатските законодателства:

Раздел 3.06(3)d:

(d) Използване на смъртоносна сила. Използването на смъртоносна сила не е оправдано по силата на този раздел, освен ако деецът смята, че:

(i) лицето, срещу което се използва сила, се опитва да го лиши от жилището му по начин различен от законна претенция за право на собственост над жилището; или

(ii) лицето, срещу което се използва сила се опитва да извърши палеж, проникване с взлом за извършване на сериозно престъпление, грабеж или друго сериозно престъпление срещу собствеността или унищожаване на имущество и или:

(A) е използвало или е заплашило с използване на смъртоносна сила срещу или в присъствието на дееца; или

(B) използването на друга освен смъртоносна сила за предотвратяване на извършването или на използване на резултатите от престъплението би изложило дееца или друго лице в присъствие на дееца на сериозна опасност от тежка телесна повреда.

Докато в препратката от Конституционния съд към Наказателния кодекс на Ню Йорк може да се види някаква наченка на основание, препратката към френския Наказателен кодекс е съвсем произволна и изсмукана от пръстите. Според Конституционния съд последният "постановява, че е "правомерна отбраната на онзи, който извършва деянието, за да отблъсне през нощта нападател, проникнал в жилището със сила или взлом"". В действителност, чл. 122-6 от френския Наказателен кодекс гласи:

Презумпцията, която чл. 122-6 въвежда, е презумпция за съществуване на ситуация на неизбежна отбрана при проникване с насилие, взлом или хитрост. Тази презумпция не засяга по никакъв начин характера и опасността на използваната ответна сила. Напротив, чл. 122-5 от френския Наказателен кодекс въвежда изрично общо за всякаква ситуация на неизбежна отбрана изискване за пропорционалност на използваната сила. Той постановява, че лицето не е наказателно отговорно, ако, изправено пред противоправна атака срещу себе си или срещу другиго, употребява сила с цел отбрана, "освен ако е налице непропорционалност между средствата за защита, които са използвани и сериозността на атаката" (sauf s'il y a disproportion entre les moyens de défense employés et la gravité de l'atteinte). Така че френският закон по никакъв начин не подкрепя изключването от всякаква преценка на характера и пропорционалността на употребената ответна сила и причинените чрез нея вреди в случай на проникване с насилие или взлом в жилище, какъвто е случаят с действащия кодекс и с чл. 14, ал. 3 от проекта.

Неизбежната отбрана и борбата с престъпността

Още с влизането си в сила разпоредбата на чл. 12, ал. 3 от НК бе оценена в някои академични публикации като отиваща твърде далеч в разширяването пределите на неизбежната отбрана и в този смисъл неприемлива. В масовата публицистика обаче станаха далеч по-популярни исканията в обратна посока – за още по-голямо разширяване на нейните предели. Тези искания по правило се аргументират с необходимостта от борба с престъпността. Така направи, например, през юли миналата година Ангел Джамбазки от ВМРО, според когото "тежката, скотска, битова престъпност е жесток бич за населението в малките населени места", на която следва да се отговори с "разширяване пределите на неизбежната отбрана". През март 2012 г., след жестоко убийство в Студентски град, бившият главен прокурор Борис Велчев предложи "да се пренапишат" отменените от КС разпоредби от 1997 г., като се очертаят "онези конкретни случаи, в които гражданите могат да се защитават с произволна интензивност, без да се притесняват, че някой ще ги съди за превишаване пределите на неизбежната отбрана".[2] Няколко дни по-късно тогавашният премиер Борисов на въпрос как да се овладее развилнялата се престъпност, при която са убивани възрастни мъже за 10 лв. и шише ракия, отговори – чрез разширяване пределите на неизбежната отбрана.[3]

Ако от ширещата се престъпност в малките населени места страдат основно възрастните хора, предложението те да се въоръжат и да използват оръжие срещу своите нападатели при разширени предели на неизбежната отбрана не може да предизвика друго освен удивление и потрес. Подобен подход към борбата с престъпността, освен че ни връща към времената на кърджалиите, поставя под въпрос смисъла на съществуването на държавата изобщо, както и това, на кого всъщност тя служи. Този въпрос възниква още по-остро предвид факта, че България е сред страните, които в момента имат едни от най-многобройните полицейски сили, изчислено на човек от населението в цивилизования свят. Прехвърлянето на задължението за борба с престъпността от полицията върху гражданите може да има пагубен ефект тъкмо върху най-уязвимите от тях, тези, с осигуряването на чиято сигурност и благоденствие се мотивира разширяването на пределите на неизбежната отбрана. Защото то може да послужи като удобен претекст за по-нататъшно абдикиране на полицията от нейната роля в гарантирането на сигурността в малките населени места. Това е лесен, но изцяло погрешен път. Истинският път е по-трудният, по който българските служби за сигурност вече десетилетия наред отказват да тръгнат. Той е в реформирането на огромната полицейска сила, с която българската държава разполага, по начин, който да осигури нейното ефективно присъствие там, където тя е нужна.