Съдът в Страсбург: Хората под ограничено запрещение би трябвало да имат право да гласуват

Вчера, 15 февруари 2022 г., Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) – органът, натоварен да установява нарушения на Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) – се произнесе с решение по делото Анатолий Маринов срещу България (жалба № 26081/17). То се отнася до правото на жалбоподателя да гласува на парламентарни избори, въпреки статута му на поставен под ограничено запрещение.

Маринов е поставен под запрещение от 2000 г. поради психично разстройство. Поради това и съгласно чл. 42, ал. 1 от Конституцията той бива лишен от правото да гласува за избора на държавни и местни органи и при допитвания до народа. Въпреки че през 2015 г. Маринов и попечителя му упълномощават адвокат за предприемане на действия по отмяна на запрещението, ходът на делото се забавя поради обжалване. Междувременно настъпва 2017 г. и се провеждат изборите за Народно събрание. След като подава нова молба за отмяна на запрещението, няколко месеца по-късно съдът уважава молбата му.

Пред ЕСПЧ Маринов се оплаква, че автоматичното му лишаване от право на глас поради поставянето му под запрещение, нарушава избирателното му право по чл. 3 от Протокол № 1 на ЕКПЧ.

По това дело българското правителство се защитава, че запрещението на жалбоподателя е могло да се отмени още през 2015 г., но само по искане от органа по попечителство, докато Маринов е опитал да инициира лично отмяната. През 2017 г., вследствие на друго осъдително решение на ЕСПЧ – по делото Станев срещу България – с промяна в чл. 340, ал. 2 на Гражданския процесуален кодекс е дадено право запретеното лице също да иска отмяната на запрещението си, което е довело и до положителното решение на съда при повторното дело за отмяна на запрещението.

ЕСПЧ обаче намира, че лишаването на жалбоподателя от избирателно право е безогледно, автоматично следващо от факта на поставянето му под запрещение, и че едно производство за отмяната на запрещението не би разгледало отделно въпроса с правото му да гласува. В решението се обяснява, че при отхвърляне на искането за отмяна на запрещението ограничението би останало, без да се изследва капацитетът на жалбоподателя да прави съзнателни избори при упражняване на правото си на глас. Ето защо производството по отмяна на запрещение по глава двадесет и осма на Гражданския процесуален кодекс Съдът не намира за ефективно правно средство за защита.

ЕСПЧ отбелязва, че законодателят би могъл да остави на преценката на националните съдилища във всеки отделен случай дали дадено лице, което отговаря на критериите за поставяне под запрещение, разполага с капацитет да гласува или не; съответно да се прецени дали това негово право трябва да се ограничи или не, независимо от решението за запрещението като цяло. Съгласно българското за­ко­но­дателство ограничението е автоматично и бланкетно – само по силата на поставянето под запрещение.

„Съдът [обръща внимание], че третирането на всички лица с интелектуални или психиатрични увреждания като еднородна група е спорно и ограничаването на техните права трябва да подлежи на строг контрол“, пише в решението си ЕСПЧ. И допълва: „Поради това Съдът заключава, че безразборното отнемане на избирателните права на жалбоподателя – без индивидуализиран съдебен контрол и единствено въз основа на факта, че психичното му увреждане е налагало поставянето му под ограничено запрещение – не може да се смята за пропорционално на легитимната цел на ограничаването на правото на глас […]“.

ЕСПЧ установява нарушение на чл. 3 от Протокол № 1 на ЕКПЧ и присъжда на жалбоподателя 3000 евро за неимуществени вреди и 1926 евро за разноски за процесуално представителство.

„Запрещението в България е с уредба от 19. век. Тя приравнява дееспособността на лицето под запрещение с тази на малолетните, а поставянето под пълно запрещение е равносилно на гражданска смърт“, заяви Красимир Кънев, председател на БХК и процесуален представител на жалбоподателя по делото.

„Тази система трябва сериозно да се реформира. Редица международни органи и организации говорят за пълно премахване на ограничението на дееспособността. И у нас имаше законопроект, който планираше да замести института на запрещението с този на подкрепено вземане на решение. То също е някакъв вид ограничаване на дееспо­соб­ността в интерес на лицето и може да се прилага в крайни случаи, временно, със служебно преразглеждане от съд на кратки интервали и при гаранции, че подкрепеното вземане на решение е в интерес на лицето, на което се оказва такава подкрепа. Това трябва да става по конкретни поводи и в конкретни сфери, а не изобщо, както е в момента“, заяви още Кънев.

През 2016 г. няколко неправителствени организации внесоха в Министерството на правосъдието предложение за законопроект за премахване на института на запрещението, но поради силна съпротива срещу него от страна на съдиите и от академичната общност той не бе разработен. ♦