С Т А Н О В И Щ Е
на Българския хелзинкския комитет по
Общ законопроект за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията,
№ 51-553-37-6/14.01.2025 г. внесен в 51-ото Народно събрание на Република България
Уважаеми госпожи и господа Народни представители,
С предложения законопроект се забранява друго юридическо лице, освен Българската православна църква – Българска патриаршия, да използва не само думата „православна“, но и „сходна с нея“ в своето наименование, както и едновременното използване на думите „българска“, „православна“ и „църква“ в наименованието на всяка религиозна общност, освен Българската православна църква – Българска патриаршия; прогласява се, че свободата на вероизповеданията не може да е насочена срещу „структурата и организацията на традиционната религия по чл. 13, ал. 3 от Конституцията“; че единствена православна църква е Българската православна църква – Българска патриаршия и тя е единствен изразител на източното православие; както и че следва да се заличат вече регистрирани вероизповедания, които противоречат на горното, а заварените производства по регистрация се прекратяват.
Законопроектът е противоконституционен; в разрез е с норми на международни договори, по които Република България е страна и чието изпълнение е задължение на нейните органи, в това число Народното събрание; и нарушава основните човешки права на свобода на вероизповеданието и недискриминация, както и правните принципи на равенството и правната сигурност.
Съгласно чл. 6, ал. 2 всички граждани са равни пред закона и не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани, наред с друго, на религия и убеждения. Съгласно чл. 13, ал. 2 и 4 от Конституцията на Република България, Република България е светска държава – религиозните институции са отделни от държавата, а религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели. Наред с друго, тези норми на Конституцията означават, че е недопустимо народните представители да приемат законодателство, което предпочита едно вероизповедание пред останалите или пред липсата на вероизповедание (атеизъм), както и такова законодателство, чрез което държавата се меси във вътрешноконфесионални или междуконфесионални въпроси, т.е. въпроси, които не засягат самата държава. Коя религиозна доктрина е „правилна“ е типичен вътрешноконфесионален въпрос. Поначало всяко вероизповедание и негови разклонения намират себе си за „прави“ и „правилни“.
Ноторно известно е, че трите законопроекта, обединени в тук обсъждания общ законопроект, са внесени в 51-ото Народно събрание по повод регистрацията на вероизповедание, което съществува и се изповядва у нас от дълги години – Българска православна старостилна църква. Регистрацията на посоченото вероизповедание обаче идва в изпълнение на решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по делото Българска православна старостилна църква срещу България (№ 56751/13)[1]. С него Съдът установява, че държавата ни е нарушила свободата на религия на посоченото изповедание (чл. 9 от Конвенцията) и че в българското законодателство няма ефективни правни средства, които то е могло да ползва, за да се защити от нарушението (чл. 13 от Конвенцията). ЕСПЧ постановява, че думата „старостилна“ в името на изповеданието препятства възможно объркване на вярващите и дава ясна индикация на изповядващите, числящи се към Българската православна църква, че това не е същото изповедание. Разликата между двете, сочи се в решението, е доктринално (т.е. вътрешноконфесионално). И отбелязва, че „преценката дали религиозните вярвания са идентични не е въпрос, който следва да бъде решен от държавните органи, а от самите религиозни общности. В допълнение, такъв подход води до това, че позволява съществуването на една институция за всяко вероизповедание и принуждава вярващите да се обърнат към тази институция, което трудно се съчетава с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията“ (§ 63 от решението). България е осъдена по подобни казуси с православната църква по други две дела – Светия Синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и др. срещу България (№ № 412/03 и 35677/04)[2] и Независима православна църква и Захариев срещу България (№ 76620/14)[3]. Аналогични решения Съдът е постановил и по няколко дела на мюсюлманското изповедание. Република България, като държава – страна по Европейската конвенция за правата на човека, е поела задължение да изпълнява разпоредбите на Конвенцията и оттам – решенията на ЕСПЧ. Това задължение, с произтичащите от него очаквания, държавата е оповестила и чрез обнародването на Конвенцията със следващите от това правни очаквания поетите задължения да се спазват, а дължимата защита – да се предоставя. Изпълнението на решението се наблюдава от Комитета на министрите на Съвета на Европа и правителството следва да докладва периодично за напредъка по изпълнението. С евентуалното приемане на тук обсъждания общ законопроект Народното събрание ще извърши ново нарушение.
Аналогично е положението със задължението на държавата ни по друг международен договор – Международния пакт за граждански и политически права на Организацията на обединените нации. Съгласно чл. 2 от Пакта „[в]сяка държава – страна по този пакт, се задължава да зачита и гарантира на всички лица, намиращи се на нейна територия и под нейна юрисдикция, признатите им от този пакт права, без разлика на […] религия […]“. Съгласно чл. 26 от Пакта „[в]сички лица са равни пред закона и имат право, без всякаква дискриминация, на еднаква законна закрила. В това отношение законът трябва да забранява всякаква дискриминация и да осигурява на всички лица еднаква и ефикасна закрила против всякаква дискриминация, основаваща се на […] религия […]“.
При религиозните общности, когато се разглежда организацията на една от тях, свободата на изповедание трябва да се тълкува в светлината на свободите на събиране и сдружаване, които са защитени от Конституцията и международното право от всяка необоснована намеса на държавата. Независимостта на религиозните общности е необходима за плурализма в едно демократично общество. И ако Конституцията е прогласила декларативно източноправославното вероизповедание за „традиционна религия“, то тя не е официална. Още по-малко пък Конституцията сочи само една църква за правилната и единствена легитимна структура на тази религия. Държавната намеса при определянето на това кой може да се числи към дадено изповедание или негов клон в зависимост от организационната си форма, каквато намеса би бил предложеният закон, е недопустима принуда над волята и свободата на мисълта на вярващите. Допусне ли Народното събрание тази намеса, то тя е възможно всякога за всяко друго вероизповедание – въпрос, който от конфесионален ще се превърне в държавно регулиран. Нещо повече – дерегистрацията на вече регистрирани юридически лица, когато те и дейността им не представляват обществена опасност, застрашава правната сигурност.
Поради изложените причини ви призоваваме да не приемате както общия, така и обединените в него законопроекти.
[1] Решение от 20 април 2021 г., достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/?i=001-216382
[2] Решение от 22 януари 2009 г., достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-156930
[3] Решение от 20 април 2021 г., достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-217408
Снимка: БГНЕС