Българският политически и исторически evergreen

Вероятността общественият дебат, протекъл на 26 април 2012 г. в общинския съвет на Стара Загора, да се повтори другаде и през 2013 г., а защо не и в 2014 г., е сериозна. Защото предложението да се кръсти старозагорската улица в кв. „Железник” на името на проф. Богдан Филов, внесено от общинския съветник от Нова сила Тихомир Томов, е римейк. Такова предложение бе направил през 2009 г. и археологът, съветник в СОС от Съюза на демократичните сили, Борислав Борисов. Тогавашният кмет Бойко Борисов, днешен премиер-министър, прояви здрав разум и опитът за исторически реванш на националистическите сили у нас с предложението им да се реабилитира министър-председателят от Царство България, осъден от Народния съд на разстрел като виновник „за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“, бива отклонен. За период от 4 години две предложения са направени и отхвърлени. И двете са за „балансирана” интерпретация на историческата роля и образ на Богдан Филов. Да бъдат обективно прочетени както приносите му за трудната, дори трагична политическата съдба на България, така и вината му за циничната небрежност към еврейското население в нея. Отхвърлянето на предложението в старозагорския общински съвет остави непроменена чернобялата графика на несъмнения интелектуалец и изтъкнат археолог, председател на БАН, но и на политика Филов, сложил подписа си в Тристранния пакт, вещ познавач на средновековната култура, изисканата кухня и френските напитки, споделяни с Херман Гьоринг и Бекерле.

Впрочем, както кметът Борисов през 2009 г., така и тазгодишната сесия в Стара Загора имаха основен критичен „докладчик“ по темата „Филов” в лицето на еврейските организации и БСП. Иначе казано, публиката отегчено би приела и евентуалната кръщавка на някаква улица все едно в София или в Стара Загора. Общо взето с вял интерес тази публика наблюдава и ежегодното шоу на националистите около рождения ден на Хитлер, изразяващо се в маршировки в чест на генерал Луков, вандалски разрушения на гробища или изрисувани със свастики синагоги. А обстоятелството, че популярната Уикипедия включва в биографичната си справка за Богдан Филов и това, че „Присъдата на Народния съд е отменена с Решение 172 на Върховния съд/26.06.1996“ задава категорично контроверзността на казуса.

Контроверсиалността обаче далеч не е характеристика само за мястото на премиер-министъра на цар Борис ІІІ. Ако се опитаме да проследим нишките на дебата около него, те непременно ще укажат огромния дълг на историографията към нас, българските граждани, все едно либерали, социалисти, националисти ли сме. Защото:

Какъв е режимът в България 1941 - 1944 г. –

фашистки, авторитарен, монархофашистки или монархическа диктатура,

е въпрос, който вкарва в капана на идеологията поколения историци. Между тях е, разбира се, проф. Илчо Димитров. Под негова редакция едва през 1990 г. излиза на бял свят „Дневникът на Богдан Филов”, дотогава инкриминиран текст от тодорживковия режим заедно с Библията и романа „Лице“ на Блага Димитрова. В студията си историкът, когото моето поколение свързва с пълната „научна“ подкрепа, която Димитров даде на ЦК на БКП за смяна на имената на турците през 1984-1989 г., не поставя под съмнение коректността на определението „монархофашизъм“. Модернизаторските усилия на историографията след падането на комунизма се сведе до обвинението на историята в тотална комунистическа индоктринация при изковаване на това понятие. Още през горещата 1990 г. Милчо Спасов, човек със спорна демократична легитимност, се провикна на страниците на в. „Демокрация”, орган на СДС: „В България не е имало фашизъм!“. Последваха редица статии, в които историци от всякакъв калибър се упражняваха по темата. Терминът „монархофашизъм“ бе деградиран, обявен бе за невалиден и непознат за западноевропейската политология. Замениха го с „личен режим на цар Борис ІІІ”. До ден днешен историците – реформатори от Румен Даскалов, автор на книгата „От Стамболов до Живков в нова България“ до Николай Поппетров и неговата „Социално – наляво, национализмът – напред“ трудно постигат консенсус по въпроса що е то фашизъм и имал ли е почва у нас. Двусмислени отговори има и в трудовете на Владимир Мигев, както и при много други автори, в това число и националисти като Петър Петров. За последните, впрочем, спорът за това фашизъм или монархофашизъм е имало в България, отключва огромен потенциал. Националистите не само приветстват цар Борис ІІІ за обединителната му политика, възвърнала територии на България. Те оповестяват Закона за защита на държавата от 1941 г. като „превантивно-репресивен“, като адекватен израз на „държавен национализъм“. Колкото до темата за антиеврейските закони, провеждани от кабинета на Филов със съгласието на царя, националистическият дискурс – както научен, така и журналистически, я определя като „прекалено политизирана“, натоварена с излишни емоции. Пак националистите не се притесняват от факта, че в Народното събрание до 1944 г. не е имало депутати с небългарски имена, затова пък силно се радват, че левът през тези години е бил конвертируема валута и е можело да се пазарува с него в Париж.

Бъркотията обаче не свършва дотук

След падането на Берлинската стена, демократичните сили в България, не по-различно от Унгария, осъдиха като позорни решенията на „трибуналите“ – една типична форма на червен терор за страните, попаднали в зоната на Съветския съюз. Действията на т.нар. Народен съд, официално създаден за „съдене“ на управлявалите страната от 1 януари 1941 г. до 9 септември 1944 г., тоест на кабинета на Богдан Филов, бяха категорично квалифицирани като тежък съдебен произвол от страна на новия режим. Въпреки това комунисти и членове на Българския антифашистки съюз все още пишат, че такива военни трибунали за съдене на военнопрестъпниците има в Токио, после в Нюрнберг, че правно-политическата обстановка в България е логичен резултат от ангажимента й към Великите сили - победителки, че Парижкият мирен договор е задължавал страната ни да предаде на съд лицата, извършили или съдействали за извършването на военни престъпления. Нещо повече. По повод Наредбата- закон за съдене на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, в правния мир съществуват и решения на Върховния и Конституционния съд от последното десетилетие на миналия век, които, също като при историографията, издават конюнктурата на времето и разнопосочност на сигналите, с които ние декодираме същността на миналото ни.

Да се кръсти ли улица на името на професор Богдан Филов?

Кого да питаме? Може би президента Желю Желев, написал книгата „Фашизмът“, в която е дал класическата дефиниция какво представляват тоталитарните системи? Ако режимът на Борис ІІІ е монархофашизъм, следователно негов несъмнен идеолог и практик е министър-председателят Богдан Филов. Той е ключовият фактор, допринесъл за пълната стопанска зависимост на България от Германия, за присъствието и агресивната символика на германските офицери в политическия и обществения живот у нас, за участието на запасното войнство, заедно с Вермахта, във военните и окупационните действия, за въвеждане на антиеврейското законодателство, за което днес можем да кажем, че Германия съвсем не ни е натискала да въведем!

Или въпросите за Богдан Филов ще продължават да отключват темите за фашизъм или личен режим, спасени ли са евреите или и спасени, и депортирани, като по този начин ще ни оставят на полето на обърканата идентичност . А подобна идентичност със сигурност е добра среда да се възобновят всякакви деструктивни обществени процеси.