Да направиш от пиромана пожарникар

Автори:
    Татяна Ваксберг

Какъв е шансът на един пироман да се представи като пожарникар? До вчера въпросът беше нелеп, но от днес вече не е: този шанс е голям и постоянно нараства.

Изводът е възможен след последния конкурс на Евровизия, проведен не къде да е, а в Азербайджан – страна с авторитарно управление, която покрай купона на всичките многоезични певци взе да изглежда свободно място.

Организаторите на Евровизия бяха многократно призовавани да отменят провеждането на шоуто точно в Баку. Аргументите бяха два, сведени горе-долу до следните твърдения – че музикалните шлагери в тази страна биха се възприели като пир по време на чума и че демократичният свят не бива да позволява на диктатура като азербайджанската да се представя като просперираща страна. Протестите не бяха чути; от Евровизия твърдяха, че не се занимават с политика, а с музика. Това е вярно – Евровизия наистина не се занимава с политика. Само дето политиката се занимава с нея.

Бившата съветска република Азербайджан е в ръцете на едно и също семейство през последните 19 години. Бащата Гейдар Алиев управляваше страната от 1993 до 2003, а после остави президентския пост на сина си Илхам, който го държи до днес.

Бащата беше генерал-майор и председател на азербайджанския КГБ през 60-те години, а от 1969 до 1982 г. управляваше съветската република. Върна се начело на независимия Азербайджан веднага щом недолюбващият го Михаил Горбачов слезе от политическата сцена.

Това възкръсване в политиката позволи кариерното развитие и на сина – в края на 90-те Илхам Алиев стана председател на местния Олимпийски комитет, а малко по-късно оглави държавната нефтена компания. Съвместяваше тези постове с депутатското място и с поста на заместник на баща си начело на управляващата партия.

Днес забогатяващият от нефт Азербайджан е страна с шеметно развиваща се икономика, но също и страна, в която практически отсъстват редица свободи. „Икономист“ поставя страната на 135-о място от 167 възможни в своя „Индекс на демокрацията“. Фрийдъм Хауз я класира на 171-о място от 196 възможни в своя индекс за свобода на пресата. Трансперънси интернешънъл я поставя на 130-о място от 163 възможни в своя индекс на корупцията. Без да броим журналистите и активистите, които са в затвора. И без да споменаваме впечатляващия побой, който гореописаните власти нанесоха на протестиращите – на две крачки от разноцветните прожектори на международната Евровизия, толкова щастливо чуруликаща на тази абсолютно неполитическа сцена.

Впрочем няма никакво откритие в твърдението, че Евровизия промоцира страна с авторитарно управление. Самите организатори твърдят това – в историята на конкурса, представена на сайта на организацията. Там се казва, че страната-домакин на конкурса обикновено използва шоуто, за да рекламира себе си. Просто такъв е редът, такава е традицията. Ако Париж е домакин, от екрана ще валят реклами на френски автомобили или  козметика. Ако Баку е домакин, от екрана ще ни гледа това, което вече видяха всичките 150 милиона зрители – небостъргачи и пак небостъргачи на брега на каспийския нефт. Модерна картина на една преуспяваща страна. Около час ефирно време в праймтайма на европейските телевизии.

Като изключим аргумента, че Евровизия не се занимава с политика, а с пеене, има и още два. Общото между тях е, че се позовават на установения ред и традицията, които са спазени с избора на Баку за домакин. Според правилника на Евровизия за страна домакин на конкурса се избира победителката от предходната година (такъв е редът, значи). В историята на Евровизия няма нито един бойкот на провеждането на конкурса на определено място (няма прецедент, значи). Последното ще рече, че няма и да има такъв прецедент, щом никой не е готов да го създаде.

Този скандал е поредният, който България успя да заобиколи и да си измисли собствен – след първия ден на конкурса медиите със задоволство се упражняваха в намеци за това защо е загубила българската кандидатка – тук-таме с намек, че е чалгаджийка, тук-таме с намек, че е от ромски произход. Комбинация, която гарантира провал – вероятно това е посланието. Друг „скандал“ около Евровизия не беше привидян. При такава йерархия на интересите, демонстрирана от страна-член на „клуба на богатите“, всички образи и подобия на азербайджанската демокрация могат да се чувстват спокойни – колкото и къщи да са подпалили, няма да има кой да им попречи да се представят за огнеборци.

 

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика. От 2009 г. води колонка в сп. „Обектив“.