Фотографът Иво Хаджимишев, филантропът Албер Кан и паметта на снимките

Френският културен институт ли ви покани да покажете в България изложбата „Архивите на планетата”?

Да, във Френския културен институт цари голямо въодушевление. Той изигра много важна роля, особено в първите години на демократичните промени в България - културният аташе на Франция беше много ангажиран със създаването на СДС, с тази закуска с Франсоа Митеран и с хората, които бяха определени да направят първите демократични стъпки у нас, казвам определени. Действително Френският културен институт е с една голяма традиция в България. И понеже имам няколко проекта с предшествениците на сегашния екип, те се обърнаха към мен, след като бяха взели решението да се направи тази изложба, с молба да я организирам, да направя подбора на нещата, стъпвайки на досегашния ми опит.

И като се има предвид, че става дума за 70 хиляди фотоса, как направихте избора?

Изложбата може да върви във всякакви посоки, но когато започнах да навлизам в материята, не знаех почти нищо за този гигантски хуманитарен проект, навлязох в тази материя почти с вързани ръце и затворени очи. Първо, защото никой не ми каза, че това, което се показва в сайта на музея „Албер Кан”, не е годно за мигновена употреба заради малките резолюции. Оказа се, че трябва да ни подадат материала, който вече е обработен със съвременни цифрови технологии. Това ни принуди да снишим радиуса на избор от 70 хиляди на 1 000 фотоса, което е все едно да работиш с трохи, като знаеш колко други неща има.

Да, затова трябва да се признае, че вашият авторски избор доминира в изложбата.

Първите образи, които видях, доста ме стреснаха. Те бяха отпечатани на една новогодишна картичка на френския институт. Защото показваха мизерната част на България, например девойките от Владая. И тъй като всеки гледа фотографията от своята гледна точка, етнографите я намериха за много полезна, понеже това е първото документирано цветно изображение на шопските носии. Не че те ги нямат в музея си, но друго е да притежаваш снимка от 1912 г.

Понеже ме попитахте за идеята на изложбата, първоначално исках да я завъртя около балканските страни, защото, научен от практиката, си казах: когато французите влагат пари, за да се произведе една такава изложба, няма да е лошо тя да се мултиплицира и да обиколи и другите страни на Балканите с един разход, така да се каже.

Защо Балканите бяха фокусът на вашето внимание?

Само в началото, защото аз работя по един балкански проект и ми беше изключително интересно да видя и Албания, и Гърция, и Турция през очите на тези френски фотографи. Но когато получих материала, от който можеше да се състави изложбата, видях, че тя има един много по-голям радиус и потенциал. И си казах, че не е редно да го свивам. Още преди да получа текстовите материали и необходимата информация, чисто интуитивно избрах фотографиите от Япония, през Китай, Виетнам и Индия до Африка, през Балканите, Албания и Гърция. И чак тогава аз вникнах в принципа, че поръчката на Албер Кан е била не да се снимат най-известните фигури от съответната страна, а народът, хората по пазарите, обикновените хора на улицата. И затова с остаряването им, с всяка година тези документи стават все по-ценни. Така започна всичко и след това вече, когато отидох във Франция и прекарах един ден с хората, които работят с този архив, разбрах и механиката, как тръгва идеята, какъв е този човек.

Разбрали сте какъв човек е Албер Кан?

Да, той е бил наистина един човек от края на 19 век и началото на 20 век с голямо любопитство към света, осенен от идеята, че познаването на народите може да помогне за тяхното сближаване, може да помогне да се избегнат задаващите се на хоризонта войни. И затова в дома си в Болон Кан прави един кръг от интелектуалци и политици, и хора на духа, между които се развиват големи дискусии. И когато натрупват постепенно архива от различните страни, те са започнали да организират прожекции на тези изображения, да говорят за тези страни - това е преди радиото, преди телевизията да навлязат така в съвременните комуникации - един отворен прозорец към света.

Понеже интелектуалците по принцип са по-чувствителни и улавят идеите в ефира преди другите, дали този кръг около Албер Кан е имал предчувствие за войната?

Да, определено. Тези хора са проявявали много голям интерес към това, което става в СССР, към революцията. Например французите не могат да разберат колко важно е за нас да имаме една фотография и се бавят и не я доставят легално. Става дума за портрет на Кръстьо Раковски. Той е бил поканен в кръга на Албер Кан като емисар на Ленин преди да отиде в Англия.

Като първият съветски посланик там ли?

Да, той е минал през Париж и са му дали възможност да говори за революцията, за принципите й, за това, което става в СССР. Тогава е бил фотографиран и в архива на Кан има цветен портрет на Кръстьо Раковски, какъвто ние нямаме и затова аз искам да го получим.

А Френският културен институт няма ли да ни съдейства да го получим?

Не, те не могат да разберат и тук ще си позволя да кажа, че за тях този проект (на А. Кан, бел. В.П.) вече е свършил, а всяко добиване на право да се показва една фотография струва пари. Е, не толкова много. Но тук вече моята чувствителност се различава от тяхната, обуздана от счетоводители, битност в България.

Албер Кан е банкер, който фалира.

Да, той е много силно засегнат от срива, от голямата депресия, но въпреки това продължава да поддържа голяма част от проектите си с лични средства. Вие знаете, че когато една банка фалира, това е едно, но частното лице фалира много по-късно, зависи от неговата предвидливост и т.н. Кан дава голяма част от своите средства за тези пътувания на фотографите и операторите по света. Това са 52 страни!

Говорим за евреин-банкер и филантроп. Това интересно съчетание не ни ли дава една друга гледна точка към евреите и към представата клише за тях, не мислите ли?

Кан е елзаски евреин и това го прави много по-различен. Става дума за човек, който се създава сам. Той не получава наследствено един капитал, който после развива и го проваля. Обратно – сам, със своя ум успява да направи този капитал и започва да го влага в този напълно филантропски проект. Той е направил едно дружество, което се казва „География на населението”, под научното ръководство на Жан Брюн - един голям учен-географ и интелектуалец. Този кръг от хора около Кан го насочва къде да изпрати екипи. Любопитно е, че имаме снимки от Китай, а нямаме от Русия заради революцията. Но неговите фотографи са минали с транссибирската железница и в музея на Кан ми показаха някои диапозитиви, направени в граничните райони между Русия и Китай. Това са единствените им снимки от Русия, близо до китайската граница. И монголският цикъл е изумителен. Ако отидете в Париж през следващите шест месеца, в музея можете да го видите.

Българската история също е много интересна, защото фотографите влизат в 1912 и 1918 г. и избират храма „Александър Невски” като най-емблематичната сграда. Тя е била построена, но още не е била действаща църква; снимат олтара на неосветената църква и после тръгват към Атон и по препоръка на тогавашния френски консул се отбиват в Мелник, който току-що е влязъл в територията на България и го снимат няколко седмици преди опожаряването му. Това са уникални изображения на средновековния автентичен Мелник. Имаше една много интересна снимка, за която не намерих място в изложбата - на стражарите, които съпровождат фотографа в този бунтовен район. Това е времето на аферата „Мис Стоун” и т.н.

Цикълът от Атон е изумителен. Това е отделна книга. Благородството на тези цветове, постигнати по напълно органичен начин на базата на оцветяването на молекулите на нишестето от картофите. Това е пра-пра-дядото на цветната телевизия. Най-интересното е, че преди десетина години японците се опитват да възстановят процеса, точно следвайки описанието, и не успяват. Но това е първата цветна фотография.

В изложбата си позволих да поставя и една семейна снимка - на моята баба и дядо, които са си направили цветен портрет веднага, след като са се оженили. Исках по този деликатен начин да покажа, че този процес е известен и в България.

А защо избрахте джамията в Стара Загора за място на изложбата?

Аз знам за този паметник отпреди десет години. В джамията е невероятно наслагването на културните пластове (при разкопките археолозите откриха останки от християнска църква и езическо светилище, бел. В.П.), което ме занимава много и сега правя една голяма изложба на тази тема.

Като физическо и духовно пространство джамията, сега вече музей на религиите, сякаш е най-доброто място, което сте открили за изложбата на Кан?

Да, това събиране на културни пластове напълно отговаря на морала на тази изложба, на тази колекция. И това е един много хубав начин да започне новият живот на това културно пространство.

Като интелектуалец вие носите подобна чувствителност на фотографите, на хората от кръга на Албер Кан, които най-вероятно са имали предчувствие за войната.

Тук искам да допълня, че те наричат фотографите „операторите” на този проект, защото са пътували с кинокамера и са снимали чернобели филми. Този киноматериал е изключително ценен, но голяма част от него го прибират германците и сега не се знае къде е. Не бих казал, че те биха унищожили архивите на Кан, защото в средите на немската армия, особено във висшия ешалон, е имало високо културни хора - тук трябва да бъдем много обективни. Партийците са тези, които извършват ужасните неща. Вие знаете, че Париж не е унищожен при оттеглянето на немците заради неспазването на една заповед. Имали са късмет французите.

И понеже една немалка част от историята, не само на България, е изградена върху митове, и понеже отворихме и една втора тема в разговора, бих искала да ви попитам защо десетилетия наред официалните власти и политиците у нас експлоатират за своя употреба темата за спасяването на част от българските евреи, но не искат да признаят и не желаят да участват в дискусията за демитологизирането на една обществена драма, свързана с депортирането на 11 хиляди евреи в Треблинка?

Аз се боя да навлизам в тази тема, защото не знам всички детайли. Сега очаквам да прочета книгата на Леа Коен, защото тя работи по този въпрос. В изложбата вие видяхте навлизането на нашите войски в Южна Добруджа. Това е договорено и е подплатено с един непоклатим и чудесно изработен договор между двете страни (подписан на 7 септември 1940 г. в Крайова между Румъния и Царство България, бел. В. П.). Това навлизане става под зоркото око и под натиска и на Сталин, и на Хитлер, които по това време имат договора Молотов-Рибентроп. Ще ви обърна внимание на изключително интересни детайли - след края на Втората световна война, дори и при Парижката конференция, не става дума за разтрогването на този договор. И евреи от тази част, макар и не много, но в Силистра е имало достатъчно еврейски семейства, попадат под всичките регулации на българската държава.

Имате предвид Закона за защита на нацията?

Да, те носят значки, обаче не заминават в лагерите. Нашата армия влиза долу в тези територии (Вардарска Македония и Беломорска Тракия, бел. В.П.) и за да не изпращаме войски на Източния фронт, българите започват да ги администрират. Но това не са придобити български територии. И формално те не са в границите на Царство България.

Формално оправдание за действията на българските власти?

Затова тези хора плащат високата цена за сметка на реалното опазване на българските евреи от територията на Царство България към онзи момент. Разбира се, даже да са имали добри намерения, аз смятам, че са ги пожертвали. Защото това просто е окупирана територия от Третия Райх, с който ние сме съюзници, но не е българска територия още. Де юре това е факт, разбирате ли?

И този факт, според вас, сваля отговорността от българите за изтреблението в лагерите на тези над 11 хиляди евреи?

Много хора искрено смятат, че това са наши територии, но те не са де юре български, те не принадлежат към Царство България. А България има окупационен корпус, който е правил и големи безобразия, но и някои добрини. И вероятно българската държава сега стъпва на тези факти. Едни мои роднини - български евреи в Париж, Гестапо иска да ги изпрати в лагерите. Български дипломат, казва се Боян Атанасов, отива при германците и казва: „Тези хора са български граждани, те трябва да бъдат върнати в България и българската държава ще реши какво ще прави с тях”. Гестапо ги връща в България и те остават живи. Но може би историците ще бъдат много по-конкретни и точни от мен.

Трябва ли обаче да има дискусия по тази тема, която вече така или иначе тръгна у нас?

Според мен не трябва тази тема - и с добрата й страна, и с лошата, да бъде непрекъснато преекспонирана. Но ние никога нямаме мярка в тези неща и не знаем къде да започнем и къде да спрем. В моето семейство по линията на Хаджимишеви, които дълги години са живели в Солун - прадядо ми, дядо ми до атентата срещу него и т.н., имат много близки еврейски семейства. В къщи на камината стои миниатюрен портрет на една приятелка на моята баба. Сега тези хора ги няма, просто ги няма. Това е истината, това е факт. Жесток факт. Но може би трябва, доколкото е възможно, трезво да се говори за тази част от историята ни.

Да, това е работа на историците и изследователите ни, не на политиците.

Да, и то тези историци, които не са се продали на политиците.

За съжаление уроците на историята, дори и най-кървавите, никога не са достатъчни за човечеството, уви. Защото виждаме какви нови националистически, дори фашизоидни настроения се появяват в Европа, и в съседна Гърция.

На финала искам да ви кажа, че има и такива българи, незнайни и забравени като пастор Симеонов, например, протестант. Когато започва преследването на евреите, той записва в лоното на протестантската църква много еврейски фамилии. И ги спасява. За такива хора много малко се говори. А трябва.

Разговора води Венелина Попова

Венелина Попова e журналист, кореспондент на БНР в Стара Загора. Автор на множество публикации в печатните медии.