Хората и институциите за хора – толкова ли е невъзможен обратният път?

Замислих се за живота и смъртта през институционалния модел в България. Институциите са били нужни, защото хората са се отчуждили. Едни хора е трябвало да работят, други, зависими от тях, да растат или остаряват. Все недостойно, разбира се. Така, понеже липсвали хора близки, хора, на които вярваме, били открити болници, детски градини, домове за деца и самотни майки, домове за стари хора, домове за хора с психични или умствени проблеми. Хората явно са свикнали с това бързо. И сега няма отърваване. Въртим, сучем, все държим да има институции.

Ако разбирате беседите на Петър Дънов или закона за привличането, ще знаете, че болните хора ги правят болниците. И болниците като среда, отношение и живот ни разболяват повече, както т. нар. „домове“ ни карат да усещаме във всяка минута, че сме бездомни, а затворът ни кара да ставаме затворени и все по-отчуждени.

Аз съм от хората, които харесват закриването на болници по финансови причини, защото, от една страна, това е разумно - ще кара все повече професионалисти да се движат до онези, които имат нужда от тях, и от друга - е духовно оправдано. Това ще кара хората да се обръщат към себе си повече, ще търсят други начини за лекуване, няма да мислят така често, че са болни и че някой друг трябва да им каже как да лекуват собствените си умове, сърца и души. Защото институциите не карат хората да правят връзка със себе си и да се познават по-добре, за да се обичат повече. Това го правят едни хора за други хора. Също подкрепям това да няма домове и да няма затвори. За 13 години не съм виждала нито един човек, който да е по-щастлив, творящ и обичащ, след като е бил на тези места. А държавата ме кара да плащам за тяхната издръжка, без да мога да влияя на тяхното щастие. Ясно е, че не искам да допринасям така за тяхното усещане за нещастие. Но как се прави това при положение, че основните послания сега са за все повече строителство на малки „домове“ и затвори?

Една приятелка ми каза, че й пожелали да роди като циганка. Говорихме защо това е добро пожелание. Понеже съм живяла до родилен дом за цигани, си дадох сметка, че циганите винаги празнуват бременността и раждането и нямат закодирано в съзнанието си послание, че раждането е болезнено и трудно. Затова и не е. Ние, българите, живеем с идеята, че както раждането, така и смъртта, са мъчителни и болезнени състояния, защото сме чували какви ли не истории от предците си за това. Те обаче не са истории за живота и смъртта по принцип. Те са разкази за разбирането на тези определени хора за тези състояния. А тези разкази в голяма степен са такива, защото никой не ги е подготвял как да живеят, какво е животът и какво е смъртта.Ние живеем с натрапеното ни разбиране и очакваме същото, което ни е било предадено от хората, на които сме вярвали най-много - болка.

Сега се тиражират клипове с жени, които изпитват оргазъм при раждане и за нас това е чудно, но би трябвало да е най-естественото нещо. Но при положение, че принципно не се очаква жените да имат оргазъм, дори при сексуални отношения, няма как да се приеме, че ще имат точно при раждане. Механизмът обаче е същият. Ако си изградил навик да се свързваш със себе си и да изпитваш радост от това да разбираш истинската си същност, можеш да го правиш във всякакви ситуации и да го излъчваш. И обратно.

Баба ми казваше, че светът явно страда от отклонения, при положение, че жените раждат в болници. Т.е. смята се, че раждането и бременността са по-скоро болестни състояния, а не най-естествените преломни моменти в живота на здрави хора. Как след това да искаме бременните жени да се чувстват здрави и силни и да раждат без предразсъдъци хора, които няма да имат предразсъдъци? Баба ми е родила децата си в плевнята, до която са живели крави, овце, свине, и всички са раждали, били близко до рожбите си и способни да се грижат за тях незабавно. Там, в плевнята, това да родиш нещо нездраво е по-скоро много рядко изключение, а откакто имаме болници - не е.

Когато умираме, също се случва най-често хора да бъдат закарани в болници, където са лишени от възможността да бъдат сред близки хора, които ги обичат, да дадат и вземат прошка от тях, да си отидат спокойно от света. Вместо това са обградени с грозни гледки, мизерия, системи, грубо отношение и недоволни от съдбата си лица. Така е и ако умират в „дом“. Така хората, дори когато умират, не могат да реализират истинската си човешка същност. После се тиражират всички обичаи, сънища и ритуали, свързани пак с чувството за вина, което ние толкова много обичаме.

Мисля си възможно ли е да сме така слепи за това развитие на нещата?

Да сме така упорити, че да искаме да се обградим с машини и защитни механизми, в които няма никаква човещина и красота и които са замислени само за да поддържат вибрацията на страха?

Да сме така алчни, че заради потенциални парични печалби да пренебрегваме естествените отношения между хора?

Да сме така невежи, че да се налага да строим все повече сгради без хора с отношение, че да се налага след няколко години да ги отчитаме като провал, но много скъп провал?

Не вярвам, че сме всичко това, но виждам, че няма сигнал в реалността да поумняваме на обществено ниво.

Не мога да приема, че сме толкова глупави, че да не разбираме, че най-важното са хората. И че за всички хора е важно най-напред отношението с хора, които ги ценят и обичат и далеч след това (и то условно) - всички вещи, устройства, придобивки и познание.

Слушах наскоро блогъра Иво Христов, който каза, че сега е време да се появят нови професии и други да изчезнат. Не преставам да мисля, че лекарите трябва да се превърнат в нещо като свещеници, но не от настоящия тип, а ментори – хора, които те учат как да живееш така, че да си щастлив с всеки ход в живота си, т.е. как да си здрав. Питам се възможно ли е това? Питам се, само защото виждам колко е естествено.

Славка Кукова е юрист, изследовател на детски институции. Участва в разработване на законодателство и политики, свързани със защита правата на децата.