Изоставените деца на България

Времето (почти година), което прекарах в Могилино като преводач и асистент на Кейт Блюет, докато се снимаше филмът за BBC „Изоставените деца на България”, и обикалянето из други домове за деца с увреждания, формира у мен три крайни убеждения, в които твърдо вярвам: че всички домове трябва да бъдат затворени (категорично не вярвам в думата „преструктуриране”), че персоналът в домовете също е институционализиран и не подлежи на деинституционализация; че това, което липсва на децата в домовете и което имат децата в семействата, е само едно – грижа.

И тъй като никой човек не може да остане безразличен след това, което е видял и разбрал, логично реших, че искам да продължа да помагам на TBACT - организацията, създадена в Англия след излъчването на филма. Оттогава насам тази организация има няколко проекта, които развива и към които е насочила силите си, виждайки това, което се случва в страната ни. А то накратко, според вижданията ми, е следното:

Към този момент деинституционализацията е насочена основно в една посока - да се изведат децата от домовете и отчасти да се развие ранната интервенция, т.е. прави се опит да се затвори входът към институцията. Извеждането на децата от домовете се осъществява по четири начина - чрез реинтеграция в семейството, осиновяване, развитие на приемна грижа и изграждане на центрове за настаняване от семеен тип. Прави огромно впечатление липсата на какъвто и да е мониторинг на последващите резултати от това извеждане - брой на върнати в институцията деца от семействата им или от приемните такива, както и какво се случва с т.нар. ЦНСТ-та. Дори да се изнася информация за броя изведени от институцията деца, липсва информация колко през това време за влезли в нея. В случай, че е бил „затворен” изкуствено входът към конкретен дом чрез забрана да приема деца, то няма мониторинг дали не се е увеличил приемът на изоставени деца в домове в съседни региони. В подкрепа на твърдението ми говори статистиката: според доклад на ДАЗД само за първата половина на 2011 г. са институционализирани 20 деца с увреждания, а 32 деца са напуснали институции от този тип. Всъщност 5 от тях са прехвърлени в друга институция, 3 са напуснали поради навършване на пълнолетие, а 7 са починали, т.е. в тези три случая за деинституционализация не може да се говори въобще (цифрите за другите институции са подобни). Тази суха статистика означава само едно - че само за половин година в домовете за деца с увреждания са приети 20 деца, а са ги напуснали 17, или с други думи, това са цифрите на една несъстояла се деинституционализация.

Парадоксално от горните съждения следва изводът, че проблемът на деинституционализацията се намира извън институцията. Нека се огледаме около нас -броят на децата с увреждания, които учат общообразователните училища или детски градини е изключително нисък. Достъпът до обикновените училища е невъзможен, родителите играят роля на ресурсни учители. Все още липсва предоставяне на помощни технически средства на деца с увреждания според индивидуалните им нужди (в списъка на АСП за помощни и технически средства по ЗИХУ липсват например детски инвалидни колички), а помощта за семействата с деца с увреждания се изразява в предоставянето на мизерни добавки по Закона за социалното подпомагане.

Все още битува теорията, че за да се затворят домовете, е достатъчно да се отворят достатъчен брой дневни центрове, в които да се отглеждат същите тези деца, и още по–достатъчен брой центрове за настаняване от семеен тип, където луксозната обстановка е повече в полза на гузната ни съвест, отколкото в полза на децата. Така например, от доклада на ДАЗД за изпълнението на проекта „Детство за всички” става ясно, че ЦНСТ-тата се превръщат в основна услуга и алтернатива на институциите. Предвижда се 85% от децата и 40% от младежите с увреждания да бъдат изведени от домовете в такива центрове. Или в страната трябва да бъдат изградени общо 145 ЦНСТ. Доколкото обаче този тип резидентни услуги трябва да бъдат временно и крайно място за настаняване на децата, за които са изчерпани другите пътища за деинституционализация, тази цифра е стряскаща и демонстрира безсилието на органите, ангажирани с този процес в България. В същия доклад като съпътстващи услуги е предвидено единствено изграждането на голям брой дневни центрове за деца с уреждания и центрове за социална рехабилитация и интеграция.

Тези форми на грижа са отново начин за сегрегация и отделяне на децата с увреждания от другите. Не можем да очакваме да ги приобщим към нас или семействата да не изоставят децата си, докато не спрем да създаваме отделни кътчета, зони, центрове или други форми на изолация. Използвам думата „приобщим”, а не „интегрираме’, защото интеграцията се възприема като начин да накараме различния да заприлича на всички, вместо да бъде разбран и приет с различията си. Тази посока на деинституционализацията е най-трудно възприемаща се. Не защото изисква голям ресурс. Да предприемеш мерки за реално стимулиране и създаване на условия за отглеждане на дете в семейството му е далеч по-евтино, отколкото да плащаш за едно дете, отглеждано в дом. При това няма спор коя е по-качествената грижа. Именно заради това не намирам обяснение в съсредоточаването към демонстративното затваряне на домове (за да не дойде пак BBC да снима) без паралелното и необходимото развиване на политики, насочени към семействата, и създаване на приобщаваща среда за тях.

Друг проблем е, че деинституционализацията е насочена към извеждане на децата „навън”, без едновременното осигуряване на грижа за тях, докато все още са „вътре” в институцията.

Тази тенденция беше установена от английските ми колеги още през 2008 г. и безусловно доказана от „внезапното откритие” на министъра на здравеопазването след посещението в ДМСГД в гр. Плевен. Стана ясно, че докато демонстрираме пред Европа какви уникални способности имаме да закриваме институции, децата вътре в тях… продължават да умират. Всъщност нищо изненадващо не бе установено в Плевен. За мен единствената изненада беше, че всички тези нарушения в дома се коментираха като прецедент. Организацията, на която аз помагам, е сигнализирала по време на срещи както министъра на здравеопазването, така и Държавната агенция за закрила на детето. И двата сигнала са подадени през 2011 г. [1] Това, което се случи в дома след сигналите, беше проверка. Мерките, предприети след тази проверка, очевидно са... никакви. Доказателство за това е именно ужасената ни министърка, посетила дома месеци по-късно.

Заради пълната липса на грижа за децата в институциите TBACT взе решение и още през 2008 г. започна да финансира програма в дома в Плевен. Още в началото намерението на колегите беше да не се осигуряват пари например за настилки на под, по който не ходят деца, на модерна кухня за недохранените бебета, нито пък климатици за деца, неизвеждани на чист въздух с месеци. Стремежът беше тази програма да осигури реална, индивидуална грижа и внимание за всяко дете, без да се инвестира ресурс в самата институция. Програмата включва осигуряване на всекидневна грижа, полагана от наетите жени по проекта „БАБА”, чиято задача е да осъществяват човешки контакт с конкретно дете. Идеята е детето да почувства близост, да бъде хранено колкото време му е необходимо, да чува името си и някой да разговаря с него. Доброволците, от друга страна, правят безплатно всичко това, което персоналът срещу заплащане не върши. Тези дейности протичат успоредно с осигуряване на няколко рехабилитатори и психолог, които да работят с децата и бабите едновременно. За много кратко време грижата, положена за тези деца, е видима - почти всички бързо започват да наддават, част от тях се опитват да ходят, да издават звуци, да изговарят отделни думи. Прави впечатление и осезаематаразлика между децата, които не са включени в програмата, и тези, които имат своите „баби”.  [2]

Колкото и полезни да са за отделните деца програми като „БАБА”, те не могат да решат проблема и да заместят нуждата от реална деинституционализация - подкрепа на семействата чрез създаването на среда, в която детето и семейството да бъдат виждани като основното място, в което трябва да се случи деинституционализацията.

[1] Към този момент, в резултат на подадените сигнали, последиците за организацията са драстични - продължителен период на недопускане на доброволците в дома и ограничаване на възможността за въвеждане на нови участници по програмата „БАБА”. [обратно]

[2] За повече информация относно дейността на ТBACT: www.tbact.org [обратно]

Мария Шаркова е адвокат, занимава се основно с медицинско право. От 2006 до 2008 г. работи с екипа на Би Би Си по филма за дома в село Могилино.