Съдебната реформа в състояние на блокада
В последните месеци темата за реформата на съдебната власт се банализира, защото всичко, което имаше да се каже от съдиите и автентичните наблюдатели на процесите в съдебната власт от неправителствените организации за нейната необходимост и неотложност, беше казано, без последствия, без насрещен отговор от разполагащите с властта да осъществят промените. Това, разбира се, е познат подход на изпълнителната власт и целта е лесно видима - демотивиране, обезкуражаване на съдийското съсловие чрез привикването му към мисълта, че промяната и този път е невъзможна. Използваните прийоми не са нито новина, нито са особено изкусни. Целта е говоренето по темата, което не се развива, защото няма дебат и противопоставяне на тези, да се превърне в скучна и монотонна реторика. Още повече в традицията, в която и съдиите, и гражданите вече са свикнали общественият и професионалният натиск да не постига ефект.
Не би било пресилено да кажем, че се намираме в състояние на блокада на съдебната реформа чрез банализиране и профанизиране на нейните основания. Вместо същностен дебат на идеите, предложенията за смяна на компрометирания модел на Висш съдебен съвет се подценяват, като се твърди, че те не били „консенсусни”, т.е. не били подкрепени от всички съдии, имало и други организации на съдии, които подкрепяли статуквото, прокурорите и част от административните ръководители на съдилища също не били съгласни с част от предложенията на Съюза на съдиите в България и водещите неправителствени организации. Създаването на такива опозиции обаче не е аргумент, който да може да оправдае нежеланието на Министерството на правосъдието да изрази и обективира в законопроект за изменение на Закона за съдебната власт (ЗСВ) политическа воля за съдебна реформа. След като правителството е застанало зад констатацията, която намира и обществена подкрепа, и признание от Европейската комисия, че съдебната власт се нуждае от радикална промяна, е наивно или неискрено да се очаква, че всички представители на съдебната власт искат реформата действително да се случи.
В този контекст отговорното поведение изисква да не се уморяваме да обясняваме отново и отново, че сега е решително важният момент за провеждане на съдебната реформа, защото есента предстои избор на нов Висш съдебен съвет, който ще определи човешките лица на съдебната система за години напред. Ако престанем да говорим за проблема, то това би улеснило привидността, че проблемът не съществува. Осъзнавайки специфичността на дебата, в който не срещаме дискусия между аргументи, най-голямата и първа съдийска организация решаваме да продължим да участваме. Все пак, здравият разум и професионалното познание не са самотни, срещат опора в европейската солидарност и в международноправните актове, в които са развити стандартите за функциониране на независимата съдебна система. А също – и в самопонятното за правовата държава положение, че единственото нравствено и политическо мерило на изразените позиции е благото на обществото.
Съдът и прокуратурата, поради естеството на дейността си, нямат проблеми, които са „вътрешноведомствени”. Всеки проблем във функционирането им като институции се отразява на справедливостта и качеството на съдебния процес или на обективността и качеството на разследването на престъпленията. В този смисъл подборът и кариерата на съдиите, управлението на потока на делата са обществено значими въпроси, които само на пръв поглед изглеждат бюрократични подробности.
От тяхното решаване зависи какви хора ще раздават справедливост в рамките на закона, дали ще се развива съдебната практика творчески и хуманно, ще получат ли адекватна и пълноценна защита човешките и гражданските права от всяка форма на произвол, независимо дали е открито частен, или прикрит зад държавна власт. Затова реформаторските идеи следва да бъдат споделяни с гражданите и с представителите на останалите юридически професии и да се търсят различни нива на дискусии – от обществени до професионални. През последните години Съюзът на съдиите в България се опитвахме да правим тъкмо това – да признаваме и да алармираме за проблемите с независимостта на съда отвътре и да настояваме за тяхното решаване – реагирахме първи и във връзка с лобисткия скандал, станал известен като скандалът „Красьо”, и във връзка със смущаващо непрозрачни назначения на председатели на съдилища, и във връзка със скандала по повод на учредените права на строеж на близки роднини на висши магистрати в Приморско в качеството им на „социално слаби”, и при всеки повод за професионално негодувание или загриженост. Тази активност в система, която според бившия председател на Върховния административен съд К. Пенчев се управлява от кръгове зад и извън Висшия съдебен съвет, има силата на нарушена омерта и неминуемо създава неудобства. Споменавам това не през призмата на епиграмата на Радой Ралин – че който постъпва честно, не живее лесно, а защото залогът за запазване на статуквото и отвън, и отвътре, е обяснимо голям. В държава, която не е осмислила докрай наследството на тайните служби през социализма и тяхното трансформиране, също така обяснимо е, че поддръжниците на зависимата от нелегитимни задкулисни влияния съдебна система използват всякакви методологии за мачкане, заглушаване или дискредитиране на опонентите.
Въпреки трудностите отвътре и пречките създавани отвън, съдиите от ССБ формулирахме конкретни и ясни предложения и изработихме конкретни законодателни текстове за изменение на Закона за съдебната власт, след като направихме равносметка на целия демократичен преход и формулирахме значимите проблеми. Те са осъзнати както в професионалната съдийска общност, така и от Европейската комисия. В последния междинен доклад на Европейската комисия по механизма за сътрудничество и проверка за България изрично се препоръчва реформиране из основа на съдебната система, "по-специално чрез изготвянето и прилагането на предложения за реформа на Висшия съдебен съвет (ВСС) и прокуратурата". Казва се: "Дебатът за условията и процедурите за избор на ВСС трябва бързо да се конкретизира, ако се цели реформите да бъдат осъществени преди края на мандата на сегашния съвет през есента на 2012 г....".
Какъв ще бъде следващият Висш съдебен съвет е най-същественият въпрос за съдебната власт и съвсем не защото той ще избира следващия главен прокурор и председателя на Върховния касационен съд. Администрирането на съдебната система от ВСС включва дейността по оценка на компетентността на съдиите, прокурорите и следователите и кариерното им израстване, т.е. чрез управлението на човешкия ресурс ВСС влияе директно върху качеството на решаването на делата. Същевременно стана видимо не само за магистратите, че нито един от устройствените или организационните проблеми на съдебната власт не е решен, въпреки че настоящият ВСС е постоянно действащ. Въпреки многократните препоръки на международни институции, не е разделено управлението на съда от това прокуратурата, като прокурори продължават да решават кариерни и дисциплинарни въпроси на съдии и така се създава опасност за независимостта на съда. Въпреки изключително неравномерната натовареност на различните съдилища и прокурори, няма все още нито система за квалифициране на делата по сложност, нито за определяне на допустима норма на натовареност. Това е важно за съдиите, от една страна, за да не се изчерпва съществуването им до стремеж за физическо оцеляване при постъпление от стотици до хиляди дела за една година, а да им остава време и сили да се развиват професионално и да не се превръщат в бездушна поточна линия за нехуманна, клиширана или глупава продукция, която не отчита индивидуалните особености на всяко дело. От друга страна, е важно, защото е гаранция за независимостта на съда. Непосилното количество работа прави съдиите уязвими от наказание и би могло да създаде ново основание за зависимост, доколкото Инспекторатът на ВСС и самият ВСС не съблюдават единни и същи стандарти спрямо всички магистрати. Всичкото това обаче рефлектира в качеството на правораздаването, поради което пряко засяга гражданите. Не само страните по делата, но и тези, които не са влизали в съд, защото функционирането на съдебната система влияе и върху останалите две власти. Друг основен нерешен проблем са и правилата за кариерно израстване на съдиите. Този ВСС в края на миналата година проведе един мащабен конкурс за повишаване на съдии, при който, например, един от решаващите критерии беше оценката на кандидата от дипломата му за завършване на юридическо образование. Успехът от университета е условие за първоначално назначаване в системата, но оттук насетне и международните стандарти, и здравият разум изискват съдията да бъде повишен, защото е показал професионализъм при решаването на делата.
Припомнянето (на принципа – отново и винаги) на проблемите на съдебната власт и изначално вярното основание да го правим – защитата на справедливостта като жизнено важна необходимост за всяко общество със стремеж към достойно съществуване, е средството за пробиване на блокадата, в която се намира идеята за съдебна реформа. В правовите държави съдиите не разполагат с други средства, защото въобще не би следвало да се налага да търсят такива. Съвременните правови държави са изградени върху дълбокото осъзнаване на думите на един от бащите на американския конституционализъм Александър Хамилтън от преди повече от два века, че „поради присъщата си слабост, съдебната власт се намира под постоянната заплаха да бъде подчинена, да й се внуши страх или да бъде повлияна от другите две власти, затова са необходими най-големи грижи, за да й се даде възможност да се защитава от техните атаки”. Но правовата държава не е даденост, а достижение, което изисква, за да се случи, отговорни и компетентни усилия и активна гражданска чувствителност.
Мирослава Тодорова е съдия в Софийския градски съд и председател на Съюза на съдиите в България. Носител на наградата "Човек на годината" на БХК (2011).