„Това, което можеше да бъде” не е опция

Дъждовният следобед мина в разлистване на старите книги на тавана. Ръката ми сама избра невзрачната зеленикава твърда корица без име, която побързах да повдигна. След седмица на природни катаклизми и връщане към истински важните неща от живота, заглавието „Как трябва да се живее” на Джон Лебок дойде съвсем на място. Книгата, преведена и издадена на български в далечната 1898 г., съдържа мислите за живота и практическите съвети на Лебок. Мъдрости от миналото, повтаряни и преповтаряни, понякога забравяни на тавана или захвърлени в някое мазе. Книгата не успях да прочета. Разлиствайки страниците, погледът ми попадна върху един цитат, който ми беше напълно достатъчен поне за един цял ден размисли:

„От всички скръбни думи, що произнасяме или пишем, най-скръбни са тия „Това можеше да бъде” -Джон Грийнлийф Уитиър.

Какво е могло да бъде, какво е сега, какво искам да бъде... Не желая да пиша за онова, което е могло да бъде. Уитиър казва, че е скръбно да се пише за него. Миналото е изживяно, подпечатано с тежкия печат на времето, и няма земна сила, която да може да го върне или промени. Някак съвсем навреме поетът насочи мислите ми към бъдещето. Даде ми урок да бъда визионер, а не документалист. Оставям историята на някой друг, така и така не ме бива в помненето.

За подкрепа вадя поизтърканата грамофонна плоча на Джон Ленън и от там зазвучава „...може би мислиш, че съм мечтател, но не съм единственият...”. Често слушам тази песен, за да си напомня, че има и други. Че остров „Утопия” съществува и че няма по-красиво от това да го носиш в сърцето си с широко отворени очи, изпълнени с вяра в бъдещето. Днес, повече от всякога, вярвам в утре. Онова утре, което няма да се превърне в сивото вчера. Утрето, в което да бъдеш идеалист и алтруист няма да е синоним на глупак, а Дон Кихот няма да остане сам в борбата си с мелниците. Денят, в който фактът, че обичаш някого, ще бъде по-важен от това дали този „някой” се вписва в очакванията на обществото за твоята любов. Защото “Единствената реалност е любовта” - Майка Тереза.

Вместо горните редове, си бях намислила да напиша защо е нужна промяна в българското законодателство. Да изредя множество аргументи в подкрепа на узаконяване на връзките между лица от еднакъв пол. Да оборя всичките изказани в публичното пространство антитези. Да нахокам управниците за назадничавото им мислене и липсата на инициативност. Да укоря българските общественици за тяхното мълчание. Да поискам своето „право на отговор” от медиите, които допринасят за негативното отношение спрямо ЛГБТ хората. Да напомня на религиозните лидери, че вместо ненавист, тяхната мисия е да проповядват любов към ближния. Да призова всичките онези двойки „извън закона” да излязат на светло и да отстояват правата си. Да посъветвам вас да се постараете да опознаете някоя такава двойка.

После бях решила да ви разкажа една сърцераздирателна история за двама мъже или две жени, които се обичат истински и копнеят за момента, в който няма да им се налага да крият най-красивото нещо в живота им – споделената любов. Всичките законови спънки и обществено неодобрение, с които се сблъскват. Да ви обясня колко е нелепо едно правителство или изобщо някой да има правото да решава кой кого и как да обича, да прави разлика между една и друга любов и да я слага в скала по важност. Да ви кажа колко още по-нелепо е, че някой изобщо може да бъде „срещу” любовта.

Много дълъг списък си бях подготвила. Застигнаха ме обаче две поредни новини за починали приятели. Осъзнах, че нямам време да изпиша всичките тези неща, защото утре може и мен да ме няма. И защото не искам миг, преди да ме няма, да си помисля „Това можеше да бъде”, а да се е случило наистина. Затова ви оставям сами със списъка. Вие помислете как бихте го написали. Разиграйте си дебат. Застанете „ЗА”, после „ПРОТИВ”. Потърсете информация, отговорете си на въпросите. За мен в този „дебат” няма по-силен аргумент от самата любов. Нямам време за губене. Отивам да обичам, със или без вашето одобрение. Защото утре започна.

Десислава Петрова е координатор „Кампании и комуникации“ на БХК. Активист за правата на човека. Бори се за равни права на българската ЛГБТ общност от 2000 г.