ЕСПЧ осъди България по две дела - във връзка със свободата на религията и правото на зачитане на личния и семейния живот

Днес, 10 февруари 2015 г., Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) се произнесе с решения по две дела срещу България съответно по Член 9 и Член 13 във връзка с Член 9 от ЕКПЧ (Димитрова срещу България, жалба № 15452/07) и Член 8 от Конвенцията (Пенчеви срещу България, жалба № 77818/12).

Димитрова срещу България

Съдът се произнесе с решение по делото Димитрова срещу България (Жалба № 15452/07) като установява нарушения на Член 9 и Член 13 във връзка с Член 9 от ЕКПЧ. Основания за заведеното дело са действията на българските полицаи спрямо жалбоподателката Димитрова в отговор на дейността ѝ за религиозна организация и водено от нея гражданско дело за претърпени вреди, което тя завежда в последствие.

Димитрова била член на международна религиозна организация, Слово на живот. През 1990 г. три организации, свързани с това движение, били регистрирани в България. След изменения в Закона за лицата и семействата обаче се наложило да бъдат подадени документи за пререгистрация, което от организациите не направили в указания тримесечен срок. Поради това през 1994 г. регистрациите на организациите били заличени. През същата година, но на неизвестна дата, Дирекцията по вероизповеданията подала сигнал срещу Слово на живот в Софийска градска прокуратура. През май същата година прокурор постановил, че организацията е „секта“ и упражнява негативно психологическо влияние върху последователите си, което повишава риска от самоубийство сред тях; членовете се отчуждавали от семействата си и други социални контакти; било им забранено да гледат телевизия и да четат друга литература освен Библията; забранено било подлагането на каквато и да е хирургическа интервенция. На организацията било забранено да провежда събрания и да проповядва вярванията си. Постановлението на прокурора било обжалвано, но потвърдено от горестоящ прокурор. От този момент насетне срещите на движението продължили в частни домове, сред които и този на Димитрова.

През 1995 г. полицията провела разпит на Димитрова и извършила претърсване на апартамента, в резултата на което били иззети редица вещи, в т.ч. аудиозаписи, тетрадки, книги, списания и брошури с религиозно съдържание. Бил ѝ издаден протокол за предупреждение, който ѝ указвал да не организира повече подобни срещи.

Жалбоподателката завела граждански иск през декември същата година по Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани, като твърдяла нарушено право на свобода на вероизповеданието и свобода на мирното събиране и сдружаване. През февруари 1998 г. ѝ било присъдено обезщетение, а на полицията било наредено да върне иззетите вещи.

След ново разглеждане на случая през октомври 2006 г. Софийски градски съд потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която се разпорежда връщането на иззетите вещи, но отхвърлил иска за обезщетение.

Като припомня становището си по делото Бойчев и други срещу България, Съдът посочва, че в светлината на Член 9 от ЕКПЧ ограничаването на практикуването на вероизповеданието трябва да бъде направено на основата на предписание от закона, какъвто не бил случая нито по Бойчев и други, нито в случая на жалбоподателката Димитрова. Мерките на полицията не били предхождани от започнало по надлежния ред досъдебно производство, което ги прави незаконни. Съдът установява и порок в закона, както при Бойчев и други: правомощията на прокурора по чл. 185 от Наказателния кодекс (НК) към този момент били толкова широки, че не предвиждали никаква защита срещу произвол.

По отношение на Член 13 във връзка с Член 9 ЕСПЧ посочва, че искът за обезщетение на жалбоподателката бил в крайна сметка оставен без уважение с аргумента, че полицията била действала по нареждане на прокуратурата, която пък действала в изпълнение на порочния чл. 185 от НК. Доколкото защитата на българската държава не доказала пред съда, че жалбоподателката е имала на разположение друго ефективно правно средство за защита, Съдът установява нарушение и по Член 13 във връзка с Член 9.

По делото Димитрова срещу България държавата трябва да изплати 2000 Евро неимуществени щети и 2000 Евро разноски за разходи по делото.

Пенчеви срещу България

С решение от 10 февруари 2015 г. по делото Пенчеви срещу България (Жалба № 77818/12) Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ, Съдът) намира, че държавата е нарушила Член 8 от Конвенцията (право на зачитане на личния и семейния живот). Основанията за заведеното дело са отказът на българските съдилища да се даде възможност на детето да пътува без съгласието на бащата и продължителността на свързаните с този процес производства.

Жалбоподателите И. П. и синът ѝ В. П. са български граждани, родени съответно през 1979 и 2006 г., и живеят в гр. Вюрцбург, Германия. Делото е свързано с жалбата им, че в продължение на повече от две години и половина синът на И. П. не е можел да  се присъедини към нея в Германия, където тя е следвала висшето си образование. Жалбата е насочена срещу отказа на българските съдилища да се даде възможност на детето да пътува без съгласието на бащата, както и срещу продължителността на свързаните с този процес производства.

И. П. подава молба за развод от бащата на сина ѝ през април 2010 г. и успоредно завежда дело, с което иска да получи съдебно решение, отхвърлящо необходимостта от съгласието на бащата за пътуване на детето извън България. По това време бащата е живеел в България, а майката е започнала стаж в Германия и е спречелила стипендия за следване на магистърска програма там. След като молбата й първоначално е удовлетворена през август 2010 г., Върховният касационен съд, по жалба на бащата, отхвърля молбата ѝ през юни 2012 г.

И. П. впоследствие завела нови дела. През декември 2012 г. в крайна сметка ѝ е разрешено да вземе сина си в други страни в рамките на ЕС. По време на съдебните процедури детето е живеело в България при родителите на майката.

Позовавайки се конкретно на Член 8 (право на зачитане на личния и семейния живот), жалбоподателите се оплакват от невъзможността им да живеят заедно в продължение на повече от две години и половина.

Съдът отбелязва, че за жалбоподателите, които са майка и дете, възможността да продължат да живеят заедно е основно съображение, което очевидно попада в обхвата на техния семеен живот по смисъла на член 8 от Конвенцията.

Съдът допълва, че отказът на Върховния касационен съд от 26 юни 2012 г., както и времето, което е отнело на съдилищата да вземат решение, са попречили на жалбоподателите да бъдат заедно по време на академичното следване в Германия на първата жалбоподателка. Следователно, налице е нарушение на правото на двамата жалбоподатели на зачитане на семейния им живот по Член 8.

По делото Пенчеви срещу България държавата трябва да изплати 1101 Евро имуществени щети, 7500 Евро неимуществени щети и 2495 Евро разноски по делото общо на И. П. и сина ѝ.

По делата Димитрова срещу България и Пенчеви срещу България България трябва да изплати общо 15096 Евро или 29525,21 лв. обезщетение на жалбоподателите.