Изселването на ромски семейства от единствените им домове, когато те са незаконни, води след себе си тежки последици за засегнатите семейства за години напред и често влошава социалната изолация и уязвимост, включително на засегнатите деца. БХК изследва няколко емблематични случая, за да илюстрира повтарящите се нарушения, които държавата извършва спрямо засегнатите от така наречените “ромски евикции”.
Принудителното премахване на незаконни жилища в България засяга в непропорционална степен ромски семейства, а държавата продължава да не е въвела в законодателството основни гаранции срещу произволни евикции въпреки поредица осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Това показва новият доклад на Българския хелзинкски комитет „Принудителните евикции на ромски семейства в България“.
Докладът припомня данни, според които девет от десет заповеди за премахване на незаконни постройки, издадени след 2012 г. в повече от половината български общини, се отнасят до ромски домове. При заповедите на Дирекцията за национален строителен контрол за премахване на незаконно строителство за жилищни нужди през 2010–2012 г. делът достига 97%, като става дума за единствени жилища на роми. В същото време незаконното строителство е широко разпространено в страната, може да бъде установено сред български граждани от всички етнически групи, и делът на засегнатите ромски домове е доказуемо непропорционален.
Докладът анализира пет случая на принудителни евикции – сред тях разрушаването на ромските махали в софийските квартали „Захарна фабрика“ и „Орландовци“, казусите „Баталова воденица“, Войводиново и Куклен. Четири от петте случая са достигнали до Европейския съд по правата на човека с процесуално представителство на БХК. Анализът стъпва и върху интервюта с 22 засегнати от евикции лица и четири фокус групи с представители на ромски общности, общини, полиция и неправителствени организации, проведени през март и април 2026 г.
Един от основните изводи на доклада е, че държавата и общините имат право да контролират незаконното строителство и да защитават публичната собственост, но премахването на постройка, която е нечий единствен дом, не може да бъде автоматична последица от незаконния ѝ статут.
Практиката на ЕСПЧ изисква властите да преценяват индивидуално последиците за засегнатите семейства – дали жилището е единственият им дом, има ли деца, възрастни хора, хора с увреждания или други уязвими членове на домакинството и съществува ли реална възможност за алтернативно настаняване. Докладът заключава, че въпреки периода от повече от десетилетие между отделните случаи, тези стандарти продължават да не са гарантирани в българското законодателство и административна практика.
БХК препоръчва в Закона за устройство на територията и Закона за общинската собственост изрично да бъдат въведени изисквания за необходимост и пропорционалност при мерки, които водят до загуба на дом. Законодателството трябва да гарантира и възможност за подходящо алтернативно настаняване при евикции.
Докладът препоръчва също българското право да възприеме стандартите на ООН за защита срещу произволни евикции. Те включват предварителни и реални консултации със засегнатите, своевременно и мотивирано уведомяване, достъп до съд и правна помощ и гаранции евикцията да не превръща засегнатите в бездомни хора.
Само законодателни промени обаче няма да бъдат достатъчни. Необходима е национална и местна политика за изграждане на социални жилища, особено в големите градове, както и дългосрочно планиране на градската среда. БХК препоръчва и обучение по стандартите за правото на дом на общинските администрации, полицията и другите правоприлагащи органи, както и на съдии и адвокати.
Пълния текст на доклада можете да намерите тук:
Тази дейност е финансирана от Европейския съюз в рамките на проект „РОМСКИ ГРАЖДАНСКИ ОРГАНИЗАЦИИ В ПОДКРЕПА НА ЦЕННОСТИТЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ“ (ROVA), координиран в България от Асоциация Интегро. Изразените мнения и възгледи са единствено на автора(ите) и не отразяват непременно тези на Европейския съюз или Европейската комисия. Нито Европейският съюз, нито органът, предоставящ гранта, могат да бъдат държани отговорни за тях.
Проектът е подкрепен от Foundation Remembrance, Responsibility and Future (EVZ). Настоящото издание не представлява становище на Фондация EVZ. Авторът носи отговорност за всички съдържащи се в него твърдения.
