„Не съм расист, но ако видя трима чернокожи да се приближават, пресичам улицата.“
„Аз – расист? Няма такова нещо! Но ако дъщеря ми се омъжи за чернокож…“
Според Пабло Родригез от Кубинския институт по антропология, това са често срещани коментари в Куба, където антидискриминационни закони не липсват. Структурата на твърденията следва модела „Не съм расист, но…“ и отхвърля обвинения в расизъм, въпреки изразен негативизъм към хората с различен цвят на кожата.
„Хората не приемат да бъдат наричани расисти, тъй като знаят, че това се намира за грозно и неприемливо“, заяви професор Естебан Моралес от Университета в Хавана.
Според Роберто Зурбано, културен критик, на проблема не се обръща достатъчно внимание. Неизвестно е къде човек може да подаде обвинение в расова дискриминация, а тя се проявява „на всеки три минути по улиците, по работните места и учебните заведения, в медиите, в семейни спорове и дори в леглото“.
„Вярно е, че това не е единственият проблем на кубинското общество, нуждаещ се от внимание, но никой друг не накърнява достойнството на социалната структура повече от този. Чернокожото население вижда революцията като своя победа, като постижение на тяхната утопия“, пише Зурбано в своето есе „12 проблема в борбата с расизма“.
Източник: Inter Press Service
За повече информация: http://www.ipsnews.net/news.asp?idnews=56684
