Автори: Станимир Петров
ISSN: 0000
Последната смъртна присъда в България е изпълнена в началото на ноември 1989 г., само шест дни преди падането на тоталитарния режим. Разстрелян е затворник, осъден за това, че на няколко пъти извършва диверсия като поврежда лифта в зимния курорт Боровец…
Някои смятат, че разстрелът е по-хуманно решение в сравнение с продължителната „тиха смърт“, както често наричат наказанието „доживотен затвор без замяна“, което в крайна сметка произвежда не физически, а „социални трупове“. Наказание, което не дава никаква надежда и което не търпи промяна въпреки възможното поправяне и превъзпитание на затворника. Смърт, която неизбежно ще се случи зад решетките на затвора.
Обществените нагласи не се променят лесно. Обичайното право е останало назад в миналото, но все още има хора, които искат реципрочно правосъдие на принципа „Око за око, зъб за зъб“. Все още има поддръжници на жестоките отмъщения за извършени престъпления – рязане на крайници на крадци, убиване с камъни на прелюбодейки, както и редица инквизиционни техники, целящи да постигнат максимална степен на страдание. Навярно по-новите и не така продължителни наказания като гилотина, бесилка, електрически стол, отрова във вените или разстрел също биха имали поддръжници. Немалко привърженици у нас има и окончателно отхвърленото в Европа смъртно наказание. След 10-годишно членство в Европейския съюз един референдум в България е вероятно да покаже, че значителна част от респондентите биха дали гласа си за възстановяване на присъдата „смърт чрез разстрел“.
В 21-ви век 56 осъдени лица в европейска България преживяват ден след ден, събуждат се и заспиват с наказанието „доживотен затвор без замяна“. Какво ли е да си затворник с такава присъда? И какво да мислим ние, другите, свободните граждани, за наказанието на тези хора? На този въпрос с неговите многоизмерни правни, психологически и етически параметри е посветен този доклад.
Настоящият доклад е второ тематично изследване на БХК, посветено на най-тежката присъда в България – доживотният затвор без замяна (ДЗБЗ). Първият доклад, озаглавен „Доживотният затвор без замяна – нечовешко и унизително наказание“, бе публикуван през 2010 г. Тогава основната препоръка на БХК към изпълнителната и законодателната власт бе да премахнат наказанието ДЗБЗ от Наказателния кодекс. Седем години по-късно, макар и в редки случаи, съдилищата продължават да налагат това наказание в противоречие с препоръките на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията (КПИ), дадени след многократни посещения в български затвори. По същия начин в поредица от решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), включително срещу България, макар и с различни аргументи, Съдът постанови, че наличието на наказанието ДЗБЗ води до пряко и косвено нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). В доклада е направен преглед на измененията на правната рамка от 2017 г. по отношение на наказанието ДЗБЗ, както и на актуалното положение и режима на лицата, които го изтърпяват. Обект на коментар е и практиката на Комисията по помилванията към Президентството, която дава основание на ЕСПЧ да приеме института на помилването като механизъм за изменение на най-тежката присъда. Основен акцент в доклада е продължаващата колизия между пенитенциарната практика в България, свързана с наказанието ДЗБЗ, от една страна, и европейските стандарти и решенията на ЕСПЧ, свързани с нея, от друга страна.
Изследването бе проведено през първата половина на 2017 г. от Станимир Петров, изследовател на затворени институции в БХК. За целите на настоящия доклад той посети 11-те затвора за мъже в България, в които изтърпяват наказания осъдените на ДЗБЗ лица, интервюира затворнически служители и част от осъдените, изтърпяващи ДЗБЗ, вследствие на което направи анализ на актуалната теория и практика по налагане на най-тежкото наказание в България.
