Едвин Сугарев: Докладът на БХК посочва моралната деградация, в която е изпаднала страната ни

София, 25 септември 2010 г. - В своя сайт "Свободата" известният поет, публицист и общественик Едвин Сугарев е публикувал остро есе, посветено на реакцията на официалните власти (по-скоро на липсата на реакция от страна на президента и премиера) към разкритията, направени в доклада на БХК за състоянието на домовете за деца с увреждания, оповестен на 20 септември.

Четете по-долу пълният текст на есето на Едвин Сугарев, чието оригинално заглавие е "Нетърпимото, или българският маразъм".

Епиграф: “Всички съкровища на света не струват една детска сълза.”

Достоевски Нарочно изчаках да минат няколко дни, преди да коментирам най-драстичното престъпление, на което станахме свидетели в годините на прехода – смъртта на 238 деца с уврежадния, убити само през последните десет години – чрез глад, насилие, липса на адекватни лекарски грижи и лоши условия на живот – в съответните социални домове на “социалната” ни родина.

Не преувеличавам – убити е точната дума. Юридическото допълнение към този казус е: по особено мъчителен начин. Не винаги убийството е резултат от пряко действие – често негов инструмент е престъпното бездействие на служителите и институциите, които би трябвало да се грижат за тези безпомощни деца – и които вместо това просто са ги оставяли да умират.

Греша – не са ги оставяли просто така. Оставяли са ги да умират вързани за леглата си; натъпкани с психотропни медикаменти, за да мируват; с незнайно как придобити рани и с потрошени крайници, за които никой не се грижи. Оставяли са ги да умират от перманентни пневмонии – поради студа в стаите, от които много от тях никога не са били извеждани; от залежаване; от глад.

Да, да – от глад – през 21 век в България, страна от Европейския съюз, оставени под грижата на държавата деца са умирали от глад. Според подробния, изключително компетентен и снабден с изобилен доказателствен материал доклад на Българския хелзенгски комитет, в 31 смъртни случая основната причина е гладът, а в 84 други става дума за “изнемощяване на организма” – което е ефимистичмен начин да се каже същото.

Нерядко смъртните актове прикриват тази причина за смъртта на децата – следвайки познати традиции от Колима или пък родното Белене. Случва се обаче и да я споменат: деца, български деца са умрели с диагноза "хипотрофия“ наричана още „белтъчно-енергийна недостатъчност“ – хронично състояние, при което теглото на децата е под нормата. При това най-често срещаната форма е “маразъм” – най-тежката форма на хипотрофия, при която “подкожната мастна тъкан е изчезнала по цялото тяло, телесната маса е с повече от 40% под нормата за ръста, коремът е балониран, очите са хлътнали.”

Да ви напомня за нещо тази диагноза? На мен да – за снимките на умиращи от глад африкански деца, но не само. Напомня ми за разказите на Варлам Шаламов, където тъкмо тези симптоми са много подробно описани като постоянно състояние на тъй наречените “доходяги” в Колима – на зековете, поели вече към смъртта. Това е едно към едно неговата “алиментарна дистрофия”, отнела живота на стотици хиляди невинни в лагерите на ГУЛАГ през миналия век. Само че сега не е миналия век, сега е 2010 година – и се намираме в една уж цивилизована страна, член на ЕС – и не става дума за зекове – става дума за деца!

Това е той – българският маразъм. Думата не означава само третата и последна степен на хипертрофия при деца, но има и преносни значения: например означава също апатия, безразличие, морална отпадналост – или най-общо казано – нравствена деградация. И това е вече другата, истинската диагноза, която може да бъде поставена. Вече не на децата, а на България.

Както казах в началото, наложих си да изчакам, за да видя каква ще бъде реакцията. Обществената и медийната, институционалната и персоналната, тази на отговорните и тази на неотговорните фактори. Не се наложи да чакам дълго: реакцията беше маразмена. Реагираха адекватно само хъшовете мрежата – реалният ъндърграунд на България, потънал в отчаяни усилия да замести липсващото гражданско общество. Писаха се искрени, пронизани от болка текстове – от Наско Чобанов, от Даниела Горчева, от Светла Енчева, от Нервната акула. Останалите... мълчаха. Медиите също. Или услужливо дадоха думата на някакви тьотки – примерно директорки на мъничките концлагери, разпиляни по кьошетата на България.

Другите? Гласовитият президент с двойна биография, юначният ни министър-председател, достопочтените господа министри, добродетелната дружина на родния бизнес-елит? Мълчание. Сигурно си имат по-важна работа ВИП-овете. Няма да си хабят гласните струни за някакви си идиотчета я...

За съжаление не. Няма по-важна работа. Нещо повече – в историята на целия преход не е имало по-важна работа от осъзнаването на това обездушаване, извадено на показ чрез чрез настоящата касапница на равнодушието, чрез тази драстична липса на милосърдие и съзнание за цената на човешкия живот. Но може би е нужна известна реминисценция: и преди да започна с отношението към данните за смъртта на тези 238 български деца, отразени в доклада на БХК, трябва все пак да се припомнят някои неща от недалечното, но вече забравено минало.

Прочее – ако някой не си спомня – всичко започна от филма на ВВС за децата в Могилино. Филмът беше излъчен по десетки национални телевизии в целия свят и предизвика изключително остра реакции – включително институционални – навсякъде, където го видяха... с изключение на България. Тук филмът беше заклеймен – не от друг, а от българския държавен глава – като част от „антибългарска кампания”.

В същото време пряко отговорната за тези домове Емилия Масларова, социален министър в кабинета на тройната коалиция, най-цинично “обясни” дереджето на изоставените деца в Могилино с техните недъзи – и с думите “те толкова могат”. Официалната реакция на цивилизована България бе окръглена с думите на Сергей Станишев, лидер на БСП и тогавашен министър-председател, който определи филма като “крайно тенденциозен” и заяви в прав текст, че същият бил изкривявал “действителността за полаганите грижи”.

Днес поне равносметката за полаганите грижи е ясна: 25 убити деца на година. Можем да видим и доколко “тенденциозен” е бил филмът Кейт Блюет „Изоставените деца на България”. Равносметката за Могилино е следната: 27 смъртни случая за 8 години – близо 4 на година (това на фона на стотината обитатели на дома). При два от тях смъртта е настъпила вследствие на недохранване, при осем от другите децата са страдали от остри форми на хипотрофия; 24 живи деца са заварени в същото състояние. Сред описаните смъртни случаи можем да срещнем и драстични прецеденти като например следния: “На 03.11.2000 г. от насилствена смърт е починал И.М.М., 17 г., в частно жилище в с. Могилино. Като причина за смъртта е посочено: „суспенсио“, т.е. обесване. Няма повече информация по случая. Смъртта е убийство или самоубийство. Няма данни случаят да е разследван.”

Може би ще възразите – да, но домът в Моголино тъкмо затова и беше затворен; освен това престъплението е дело на предишната власт. Да, така е – с една дребна подробност: домът в Могилино е драстичен пример – но съвсем не е изключение – напротив, част е от правилото, от днешното правило. Водещи позиции има домът за деца с физически и умствени увреждания, с. Крушари, обл. Добрич, където смъртните случаи са 56 – и 11 от тях са вследствие на недохранване. И забележете – за нито един от тях не е правена аутопсия.

Не остава назад и домът в с. Петрово, община Благоевград, където са починали 31 деца – от които 29 вследствие на занемаряване и липса на лекарски грижи. В друго едно Петрово – само че в община Стара Загора, са загинали 12 деца, като сред смъртните случаи има и такъв от насилие – черепно-мозъчна травма; впрочем има и други тежки травми, нанесени на деца, за които няма обяснения. Не липсва и сексуалното насилие – особено гнусно, когато е проявено спрямо същества със забавено развитие – но очевидно е факт, след като можем да срещнем примерно следните констатации: “В дома е настанено пълнолетно момиче, което е било изнасилено, вследствие на което е родило дете, което към момента е настанено в друга институция.” И това не е прецедент – в доклада на БХК са констатирани седем случая на сексуално и осем – на физическо насилие. Колко са същите, за които няма данни – за това можем само да гадаем.

Реакциите? Ами ето ги: председателят на Държавната агенция за закрила на детето (ДАЗД) Надя Шабани поиска конкретни доказателства за смъртни случаи заради немарливост в детските домове. Очевидно не е чела доклада на БХК, въпреки че е присъствала на представянето му (но тогава не намери сили да отрича данните в него), въпреки, че още на 28 юли е получила пълните доклади за едни от най-тежките домове в страната - Крушари, Кула, Медвен, Петрово – Стара Загора, Сладък кладенец, Гомотарци, Рудник и Кермен – изобилстващи с конкретни данни и документация – но въпреки това тази достойна дама не е предприела нищо.

Но може би не е в състояние? Може би й липсват пари – зер криза е, трябва да мислим за оцеляването на здравите, нежели някакви си там нефелни дечица... Именно там е и един от най-циничните аспекти на българския маразъм: защото по думите на г-жа Шабани “Всяка година държавата дава 12 млн. лева за 1350 деца в домовете за деца с увреждания, но виждате, че въпреки това има гладни и недохранени“. Пита се защо – след като за издръжката на едно дете в тези домове българските данъкоплатци плащат по повече от 9 000 лв. годишно – тези пари не стигат ли, за да бъде това дете нахранено и лекувано?

Отговорът е – не, не стигат. Ето ви и причината: в дома в Петрово, Старозагорско, например са настанени 74 човека – деца и пълнолетни, парсоналът на този дом се състои от 54 души; злополучният дом в Крушари при капацитет 108 болнични места има щатно разписание от 70 служители – и навсякъде съотношението между болните и персонала е приблизително същото. Въпреки всичко този брой – както става ясно, не е в състояние да осигури елементарни грижи за децата. Не случайно между впрочем – малка част от щатните бройки са за лекари, сестри и санитари – по-голяма част са за “административен персонал” (какво се крие зад това определение, не е много ясно).

Иначе казано – тези дванадесет милиона, за които говори Шабани, отиват предимно за пресонала на домовете – за който персонал децата са последна грижа. Тук впрочем трябва да прибавим и друго едно обстоятелство – че и директорите, и персонала на домовете се назначават от съответните кметове – поради което става ясно от какви мотиви примерно се е водела кметицата на Могилино, които след скандала с филма на ВВС се обяви срещу закриването на придобилия зловеща слава дом, защото това щяло да предизвика социални проблеми в селото!

И още една подробност: проверките в домовете за деца със забавено развитие са правени с участието на прокуратурата; лично главният прокурор Борис Велчев нарече “фрапиращ” систематичния отказ от аутопсии и призна, че по отношение на случващото се в домовете е “подценен аспект на престъпността“. Стана ясно, че са образувани 166 производства за смъртни случаи и 27 дела за нанесени телесни повреди, както и че се проверяват прекратените с прокурорско решение дела по същия повод – което всъщност предизвика и започнатото от БХК съдебно дело срещу българската прокуратура. Дали г-жа Шабани, тъй грижовна към изоставените деца на България, не иска да каже, че българската прокуратура лъже? Поне така изглежда, ако следваме логиката на нейните изявления.

И още нещо – според главния прокурор прокуратурата може да направи две неща – да доведе до възмездие и да упражни превенция. Да – тя наистина може само това, но ще го направи ли – и искрен ли е г-н Велчев, поемайки такъв ангажимент? Твърде, твърде съмнително – защото ако искаше, можеше отдавна да го е направил. И неговата ангажираност днес не изглежда съвсем искрена – като се има предвид тригодишното бездействие на прокуратурата, след като престъпленията в Могилино станаха известни не само в България, но и пред света – и се превърнаха в неизличим елемент в националната ни визитна картичка.

Друг някой да е реагирал? Министър-председателят например, известен със строгостта си към своите подчинени? Не. Същият беше зает с други, по-радостни дела. Например да обяснява пред българите в Ню Йорк как страната ни щяха да изхранва целия свят с плодородните си, но запустели ниви. Например да открива почивен дом за хиляди московски деца в устието на Камчия, в бившия резерват, навръх девети септември, в компанията на злополучния московски кмет Юри Лужков и бившия шеф на комсомола Станка Шопова, под надписа “Болгария и Руссия – подруги навсегда”...

Ами българските деца, г-н премиер? Българските деца?

На Нетърпимото, или българският маразъм може да се прочете оригиналния текст на публикацията, заедно със снимките към нея.

Източник: Svobodata.com