Анализ на адв. Адела Качаунова

 „Предлагам за председател на Агенцията да бъде избран господин Делян Славчев Пеевски“. Тези думи на премиера Пламен Орешарски в предиобедните часове на 14 юни 2013 г. взривиха не само пленарната зала на Народното събрание, но и обществената нетърпимост към корупцията в България. В този ден човек, очевидно лишен от квалификация и опит за особено влиятелна публична длъжност, беше назначен начело на Държавната агенция “Национална сигурност”. За сметка на това назначеният бе известен в обществото със странния прогрес на кариерата си на други подобни постове и необяснимото си замогване.

В отговор на тези събития десетки хиляди хора излязоха по улиците на София и много градове в страната, за да заявят, че няма да търпят очевидната и безочлива корупция, когато тя се случва пред очите на всички ни.

Нещо подобно се случи на 8 ноември 2023 г. То обаче не получи същото внимание и сякаш остана неразбрано от много хора.

Влизат 28, гласуват 200

Във фокуса на вниманието този път е гласуването на съдиите в сградата на Върховния административен съд (ВАС) през съботно-неделните дни на юни 2022 г. В този уикенд те избираха измежду колегите си нови членове на Висшия съдебен съвет (ВСС) – органът, който е отговорен за назначаването, кариерното развитие, дисциплинарната отговорност и уволняването както на председателите на върховните съдилища и главния прокурор, така и на всички редови съдии, прокурори и следователи.

Фрапиращите нередности по дирижирането на избора не са новост, но сега имаме и доказателство, че този избор е бил манипулиран. В двата дни в сградата на ВАС са влезли 28 съдии, но са подадени 200 гласа. Уви, по улиците на София и други градове в страната този път няма нито хиляди, нито стотици, нито дори десетки хора. А би трябвало. Защото случилото се е дори по-страшно от онова, случило се на 14 юни 2013 г.

През февруари 2023 г. смесен състав на ВАС и на ВКС не намери нарушение на този избор, и отхвърли жалбата на няколко кандидатирали се съдии, които не бяха избрани за членове от съдийската квота на ВСС. Това решение предизвика искрено учудване сред юристи и журналисти, които следят темите на съдебната власт отблизо, защото данните за манипулираните избори бяха публично известни и ясно сочеха, че нередности има. Смесеният състав на ВАС и ВКС не ги видя като основание да отмени избора, не събра повече доказателства и не се съгласи с тезата на жалбоподателите.

Злополучното гласуване през 2022 г. беше съпътствано с данни, че съдии доброволно са давали талоните с паролите за гласуване на председателите на съответния съд, за да гласуват те с чужд талон. За това говори само дни преди избора съдия Дишева, член на ВСС: „В публичното пространство се коментира, че административни ръководители на съдилища събират талони на съдии или се канят да го направят”.

Без изненади сред избраните за членове на ВСС редови съдии нямаше. Избрани бяха само ръководни кадри от съдилищата.

Тук прозира един феномен на доброволно сътрудничество от страна на някои съдии в безобразията в съдебната власт. То поставя два въпроса. Първият, с който няма да се занимаем тук, е въпросът за отговорността за тази подмяна на вота, която без значение дисциплинарна или наказателна следва да бъде наложена пак от тези, които са избрани чрез същите тези опорочени процеси. Вторият въпрос, на който ще обърнем внимание тук, е въпросът защо тези съдии съдействат и участват активно в манипулирането на избори за техните представители във висшия съдебен орган?

Вечно в нарушение

В момента предстои избор на нов председател на Районен съд – Пловдив. 

В медийното пространство се публикуват материали за проблем с ръководенето на този съд най-малкото от 2021 г. Негов председател е Иван Калибацев, чийто втори мандат изтича скоро. На проведено общо събрание в РС – Пловдив на 6 октомври 2023 г. предложена от Калибацев е неговата заместничка Диляна Славова, която да бъде номинирана от общото събрание и предложена на ВСС. На това събрание друг съдия, Божидар Кърпачев сам предлага себе си и заявява, че за да гласуват информирано за него или за съдия Славова съдиите от РС – Пловдив трябва да могат да сторят на база на предложени концепции за управлението на този съд. Той, както и други съдии предлагат да не се гласува за един от двамата докато не предложат своите концепции за управлението на РС – Пловдив. Това не се приема и мнозинството съдии гласува за съдия Славова да бъде предложена на ВСС.

Съдия Кърпачев я изпреварва обаче и преди Иван Калибацев да изпрати пакета документи на ВСС на съдия Славова, сам изпраща своите, включително пространна концепция за управлението на съда. В самата концепция се четат твърде любопитни неща, които спорадично изникваха в публичното пространство и преди години, но не получиха достойно внимание.

Той пише следното относно апатията на мнозинството съдии по въпросите от тяхното управление:

„Обяснение на това състояние на духа лесно може да се намери във високата натовареност на съдиите от РС – Пловдив, което закономерно води до желание работното време да бъде посветено на срочното и качествено правораздаване, а не на участие в управленския процес“.

По-нататък продължава със следното:

„Нежелание и страх от конфронтация с ръководството чрез гласуване по начин, различен от предложението на председателя на съда, дори конкретният съдия да е на противно мнение“ и заявява, че ще се бори за „утвърждаване в РС – Пловдив на дух на същинско съдийско самоуправление така, както е заложено в ЗСВ“.

Сам Кърпачев пояснява, че ден след като е заявил намерението си да се кандидатира за председател на РС – Пловдив е започнала дисциплинарна проверка на неговия състав. 

Практиката за множество дисциплинарни проверки, назначавани на съдии от РС – Пловдив, които са изразявали дори не несъгласие, а само са поставили под съмнение линията на ръководство, е известна от няколко години както на отговорните институции, така и на широката общественост. Има редица публикации за множеството проверки и наказания над съдиите Деян Вътов и Татяна Маслинкова, които наред с високата им натовареност по дела трябва да дават обяснения и да се защитават в дисциплинарни производства.

Това, което се случва с тях, а сега и със съдия Божидар Кърпачев, е същински служебен тормоз. Не личи обаче съдиите да са били защитени от него от техните работодатели – ВСС или от Инспектората на ВСС. Макар група съдии да са сигнализирали ВСС през 2021 г. за ставащото там и за държането им в насилствено подчинение под угрозата на дисциплинарни производства, ВСС действа вяло и тромаво и конкретни ответни действия срещу Калибацев не се предприемат. Красимир Шекерджиев, член на ВСС, заявява следното по този повод: „Съдийска колегия, уважаеми колеги, няма каквито и да било правомощия да вземе каквито и да е отношения по сигнал, контра-сигнал и други писания на съдиите освен медиаторските, с които се нагърбваме понякога…“.

Така описаното по-горе напомня на саморазправата със съдия Мирослава Тодорова преди повече от десет години. Разликата с нея е, че при събитията тя беше председателка на Съюза на съдиите в България и мненията, които изразяваше публично засягаха управлението на съдебната власт, а не управлението на конкретен съд. Герои на нейните критики бяха печално известни ръководители като Веселин Пенгезов, тогава председател на Софийски апелативен съд и подавал сигнали срещу Тодорова, Георги Колев, тогава председател на ВАС, и Владимира Янева, тогава избрана за председателка на Софийски градски съд, в който работи и самата Тодорова, и организирала проверки срещу нея с особена усърдност. Самата съдия Тодорова пострада сериозно заради публичните й критики, а забавянията по нейни дела дадоха основание тя да бъде дисциплинарно наказана. Впоследствие тя осъди България заради наказанията, които й бяха наложени, тъй като те имаха прикрита цел да я накарат да замълчи, а не да адресират проблема с воденето на дела. 

В решението по делото Мирослава Тодорова срещу България на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) се обръща внимание на критиките срещу назначенията в съдебната власт и на натовареността на съдиите, която не се адресира от председателите на съдилищата. Така самите съдии са държани в непрекъснат страх, че ще бъдат санкционирани, ако критикуват системата, а по този начин са държани и в подчинение (§§149 – 150). Самият ЕСПЧ в друго свое решение срещу България – по делото Димитров и Хамънов срещу България – намира, че прекомерната продължителност на делата не се дължи непременно на забавяния от страна на конкретен съдия, а може да е резултат от други фактори (§ 73).

Тези констатации на ЕСПЧ насочват вниманието и към саморазправата със съдиите в РС – Пловдив, но съществуваща вероятно и на много други места. Както друг член на ВСС, Цветинка Пашкунова, припомня на заседание на съвета на 22 юни 2021 г., „такава беше ситуацията преди години в Благоевград“.

Това, което става в съдебната власт е да се поддържа прекомерната натовареност на съдиите, така че са държани в послушание и подчинение. Тези, от тях, които имат виждания, различни от тези на ръководството или не са доволни от натовареността им получават ответна реакция – изискват се обяснения от тях, започват проверки, налагат се наказания. По този начин техните ръководители си осигуряват комфорт и възможност за израстване в кариерата.

Именно това постига Калибацев в Пловдив, който очевидно има амбиции за издигане в йерархията – макар да не е избран за член на ВСС в злощастните избори през 2022 г., той е бил кандидат. Сега осигурява собственото си спокойствие вече като редови съдия ако неговата заместничка съдия Славова бъде избрана от ВСС, вместо самоиздигналия се Божидар Кърпачев. Най-вероятно стремежът за заемане на управленски позиции на Калибацев ще продължи.

Вероятно виждаме едва върха на айсберга на това, което действително се случва в много съдилища из страната. Но както самата Венецианска комисия посочва нееднократно, каквато и съдебна реформа да се измисли и възприеме, ако не се промени духа и самодисциплината на самите магистрати, няма да видим реално подобрение. В свое становище от 2019 г. Комисията посочва (§ 11):

“Съществуват обаче други по-недиректни и фини форми на натиск, които са трудни за идентифициране и почти невъзможни за борба (тези, основани на приятелство, роднински връзки, общи интереси, корпоративна солидарност, изгледи за израстване в кариерата и т.н.). Адекватна правна рамка е необходима, но професионалният етос и общата политическа култура са не по-малко важни”.

(Не)видимата нишка, свързваща Колеви, Мирослава Тодорова и Димитров и Хамънов

За да се преодолее този феномен на целенасочено поддържано послушание на съдии чрез тяхната висока натовареност, която прави невъзможно да изпълнят задълженията си в срок и така те сами се възпират да изразяват виждания и позиции и просто следват своя административен ръководител, дори когато това не е в техен интерес, са необходими сериозни мерки. Тези мерки следват от истинското изпълнение на решенията по няколко ключови дела на ЕСПЧ – Мирослава Тодорова (за наказанията над съдия Тодорова, които прикрито целят да я заглушат), Колеви (за прекомерната власт на главния прокурор и подчинението на прокурорите дори чрез убийства), Димитров и Хамънов (за прекомерната продължителност на делата) като минимум. Единствено обвързването на изпълнението по всички тези решения ще доведе до действителната съдебна реформа, която ще направи съдиите, а и другите магистрати, свободни и независими.

Съдебната реформа има няколко посоки и въпреки, че от години във фокуса на общественото внимание е фигурата на главния прокурор, събитията от тази година – като се започне със замесването на членове на ВСС в скандалите около предсрочното прекратяване на мандата на Иван Гешев и се стигне до новоизнесената информация за съдийския вот през 2022 г. – правят очевидна нуждата от по-многопосочна реформа и холистичен подход.

Една реформа, не по-малка важна от тази относно главния прокурор, е реформата на ВСС. Тя трябва да започне от анализ на правомощията на съвета и преценка дали той също не е претоварен. Пълните стенографски протоколи от заседанията на съдебната колегия показват многочасови заседания, в които често има по около 30 – 40 и повече точки в дневния ред. Тази огромна натовареност води до по-малко внимание към изпълнението на задачите на ВСС, препускане през дневния ред, само за да бъде той изпълнен. Така редица важни въпроси получават само формално изпълнение – като атестацията на съдиите или прегледа на работата на председателите на съдилища. Сигналът на пловдивските съдии от 2021 г. не получава разглеждане по същество, членовете на съдийската колегия не вникват в дълбочината на проблема и това има своето просто обяснение. Точката в дневния ред е № 52, а в протокола това е 308-а страница. Не е реалистично да се очаква нещо повече от членовете на съдийската колегия.

Една от функциите на административните ръководители на съдилищата е да се грижат за натовареността по състави, отделения и колегии. В техни ръце е да адресират този проблем правилно, така че съдиите да не са претрупани – биха могли да разпределят щатните бройки между граждански и наказателни отделения, да искат да се отпуснат допълнителни бройки и т.н. Известна е натовареността в някои от софийските съдилища, но историята не свършва дотук.

Има огромна натовареност и в други, предимно граждански отделения в страната. За сметка на твърде високата натовареност в граждански отделения, в наказателни често не е така и има свободни щатни бройки. Горните примери показват, че справянето с натовареността на съдиите е в ръцете на председателите на съдилища, а поддържането с години на твърде висока натовареност е изкуствено.

С това освен очевидните вреди за правосъдието и правата на гражданите се постига и държане в подчинение на съдиите. Логично би било, ако конкретен председател не прави нищо за адресирането на този проблем, това да се отрази в неговата атестация и да понесе и дисциплинарни мерки в зависимост от случая. Отговорен за това би бил ВСС в качеството на работодател.

Процедурите по издигане на кандидати за ръководни постове в съдебната власт трябва да са прозрачна и състезателна. В горния пример виждаме, че сегашният председател на РС – Пловдив се стреми да осигури желаната от него кандидатура за сметка на друг съдия – това става без реална преценка на концепциите за управление, защото когато Общото събрание на РС – Пловдив решава да номинира именно съдия Славова концепции не са представени. Тя е номинирана заради предпочитанието на Иван Калибацев, който говори емоционално и сантиментално за нейните човешки достойнства и как тя гледа хората в очите. Нито дума за конкретните й намерения по администриране на съда. Наистина съдиите гласуват за Славова и Кърпачев и мнозинството издига Славова, но това не бива да заблуждава. Гласуването е привидно и само формално и фасадно изпълнява изискванията на закона. Съдиите вече са привикнали да гласуват както желае председателят, защото иначе ще получат ответна мярка.

Друг проблем, който трябва да бъде адресиран, е тормозът над съдии. Горните примери – образуването на дисциплинарни производства, проверки и изискването на обяснения при съдиите Мирослава Тодорова, при Божидар Кърпачев, при Вътов и при Маслинкова показват, че тези мерки преследват друга, незаконна цел. Това е изрично казано в решението по Мирослава Тодорова, по което България е осъдена за нарушение на член 18 от ЕКПЧ – „Ограниченията, допустими в съответствие с тази Конвенция по отношение упражняването на определени права и свободи, не могат да се прилагат с цел, различна от тази, за чието осъществяване са предвидени“.

Рядко държавите са осъждани за нарушение на член 18 от Конвенцията и това е доста срамно постижение. България е шестата държава, осъждана по този текст и се подрежда до Азербайджан, Молдова, Русия, Грузия и Турция. Общото между тези държави е силно влошената демокрация, ако тази дума е изобщо приложима за съответните режими.

Осъждането по член 18 означава, че дисциплинарните мерки са предприемани, за да бъдат заглушени тези съдии и те да спрат да критикуват въпроси от управлението на съдебната система. Иначе казано, стремят се да ограничат тяхната свобода на изразяване. Дисциплинарните мерки се превръщат в своеобразен тормоз над съдиите и в българското законодателство липсва обща защита срещу подобен феномен.

Тормозът на работното място, тормоз, различен от дискриминационния са институти, познати на други юрисдикции и законодателствата предвиждат отделна, обща защита срещу подобен тормоз. Това е особено необходимо, защото един съдия, срещу когото има например 10 – 15 мерки, за да се защити, наред с общата му натовареност по дела, трябва да отдели значително допълнително време. Дори да обори наложените мерки и съдът да отмени наложените наказания това не адресира влошената му репутация, времето и усилията, които е похабил за защита, нито всички чувства като фрустрация или безсилие пред несправедливостта, която буквално се е изсипала върху него.

Именно заради това е необходимо в българското законодателство да се въведе понятието за тормоз на работното място заедно с бърз и ефективен механизъм за защита срещу него.

Само ако се изпълни горното може да се адресира проблемът със смразяващия ефект върху свободата на изразяване, който тормозът над един съдия има над всички съдии. Този смразяващ или възпиращ ефект е признат и от ЕСПЧ в редица свои решения, но стои с особена важност в Мирослава Тодорова заради значимостта на делото в българския контекст. По това дело Съдът изрично посочва: 

„… тези производства и наложените наказания са оказали възпиращ ефект върху упражняването на свободата на изразяване на мнението на жалбоподателката и тази на всички съдии“ (§ 176).