Словото на омразата вирее в почвата на глухите

Твърдя, че не може да вирее слово на омразата там, където хората го чуват. Ако то вирее, значи хората са глухи за него – не го отчитат или не го разпознават като слово на омразата. Тази глухота се изразява включително и в легитимация на това слово и рекриминация на тези, които го разобличават.

Твърдя, че тъкмо такава рекриминация върши докторът по политология Калоян Методиев, бивш лидер на младежкото СДС, в дописката си „Словото на омразата“ във вестник „Преса“, брой 305 (656 от 08.11.2013). Впечатляващо е как в толкова малко място авторът е изрекъл толкова много изопачения и неистини. Но като вземем предвид, че те не искат обосновка и факти, защото са просто твърдения без почва, ще разберем как е станал този трик. Не можем обаче да подминем безкритично едни такива обвинения, пък дори и безпочвени.

Първото, което прави впечатление, е как Методиев безкритично възприема и възпроизвежда тезата за „ситуация“ (разбирай, проблем) около „нелегалните имигранти“. Нима наистина имаме такава ситуация? Как Методиев разбра това – от някаква официална статистика, или от „Атака” и „ВМРО-БНД”? Защото те започнаха да говорят стратегически обмислено за „нелегални имигранти“, сочейки групите, събиращи се в района на Баня Баши – джамията срещу Централните хали. Но как Методиев и компания разбраха, че хората там са имигранти, а не, например, бежанци или лица с хуманитарен статут? Или легалниимигранти? Много просто – не са разбрали. До миналия уикенд този въпрос не съществуваше. Той гръмна спонтанно и се появи от нищото. Не е продукт на някакъв издържан и професионален анализ, проучване или теренна работа на експерти; а на новговор – кодирано говорене на крайната десница, което да мобилизира електората й. Но за това – след малко.

Сетне Методиев критикува появили се, според него, мнения, „които нямат общо с демократичния политически дебат“ и сочи като такива тези мнения, които се противопоставят на словото на омразата. Не съм политолог, като Методиев, и не зная в детайли какво изучават политолозите, но пък знам, че съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека проповядващото омраза между групи в обществото слово е извън „демократичния политически дебат“ и поради това – незащитено. Това международноправно положение, обективирано и във всички други международни договори по правата на човека, обвързващи страната ни, освен Европейската конвенция, се отразява и от наказателния ни закон, и от Конституцията ни. Все си мисля, че политолозите би трябвало да ги учат на това. А Методиев защитава от критика слово, което не е част от „демократичния политически дебат“, рекриминирайки именно критиката му като чужда за демократичния политически дебат. Много йезуитско, наистина.

Всичко това е гарнирано с драматичната констатация, че тази критика срещу словото на омразата е „либерална постановка“. Точка. И тук трябва да подразбираме, че щом на нещо му е сложен етикета „либерално“, то е лошо и нелегитимно. А още по-лошо било, че се налага „политически коректното говорене“. Аз принципно имам проблем с понятието „политически коректно“, най-малко поради липсата на консенсусна дефиниция за него, но и защото, според мен, такова нещо няма. Има „коректно“ говорене и то е легитимна част от демократичния обществен дебат, защото демократичният дебат би трябвало да е основан на уважение, равнопоставеност и равноценност на участниците в него. И това е лошо? Методиев казва „да“.

Изложението на Методиев е пропито със споменатия новговор – едно кодирано говорене, както казва Стенли Фиш, което превръща фанатизма и невежеството в морални ценности, а критиката им бива рекриминирана като агресия и средновековно цензорство.

Средновековен цензор, пише Методиев, бил Българският хелзинкски комитет (БХК). Защо? Авторът всъщност никъде не споменава конкретно. За читателите, които не са следили събитията от миналата седмица, ще кажа, че той вероятно визира сигнала на организацията до прокуратурата срещу призивите на „ВМРО-БНД”, „Сдружение на българските футболни привърженици” и други формални и неформални групи от 3 ноември гражданите да се въоръжават срещу „нелегалните имигранти“ и градът да бъде „изчистен” от тях. След което през седмицата последваха поне пет нападения над чужденци и български граждани от малцинствата в столицата.

Методиев обаче не спира само до сравнението със „средновековен цензор”, ами чертае и художествени съчинения за притискане на „политици, журналисти, университетски преподаватели, анализатори и цели групи“. Кои, къде, кога, как – не е ясно. Въпросът е да се задейства кодираното говорене, което да обвини „обвинителя”.

Националистическият екстремизъм, маскиран (в тон с кодираното говорене) като „патриотизъм“ и „родолюбие“, адресиращ някакъв уж реален проблем (приписан на един-единствен, действително, тежък и непростим случай – нападението над Виктория), по традиция работи с фантазми – фабрикуването на проблеми и врагове, от които уж трябва да се отбраняваме; и затова нападаме. Никога в началото не се говори за реалната мишена. Никога не се експлицира изначално за какво иде реч. Но публиката трябва да се подготви, напрежението да се нагнети. Да се внуши проблем, агресия, враг. И това става с някой сгоден случай. Сгоден случай, какъвто даде убийството на Ернст фон Рат. Ще бъде ли оцелялата Виктория българският Ернст фон Рат?

„Притискане“, „изкривяване“, „подмолни процеси“, „фанатизъм“ – ключови думи, употребени в изложението на Методиев, без аргументация или почва, търсещи да обвинят тези, които търсят прилагането на закона – национален и международен. Нещо повече – авторът имплицитно приписва митични свойства на БХК да диктува на прокуратурата какво последната да върши (в контекста на досъдебното производство срещу Ангел Джамбазки и „други неизвестни извършители“, както оповести държавното обвинение).

Дали обаче Методиев вижда проблем и в самите закони – не става ясно. Той не подема такава дискусия; ограничава се да обвини БХК в цензорство. Ама, че това така наречено от него „цензорство“ е всъщност налагане на закона и стандартите именно на демократичния обществен дебат, принос в който словото на омразата не може да има, Методиев не обсъжда; или не разбира; или разбира, но не признава. „Расизмът и ксенофобията са преки нарушения на принципите на свобода, демокрация, зачитане на човешките права и основните свободи, както и на принципа на правовата държава“, пише в Рамково решение 2008/913/ПВР на Съвета на ЕС, което е част от законодателството ни.

Наместо да се загрижи защо в демократичния обществен дебат Кеворк Кеворкян си позволява да нарича хора „получовеци“, „животни“ и „боклуци“ само заради различния им от българонормативния произход; или за това, че прокуратурата прилага двоен стандарт, като гони Джамбазки, но не „Атака”; или за това, че на футболните стадиони четем „Смърт за бежанците“; Методиев се е наел да обвинява хората, борещи се срещу всички тези широко толерирани незаконни прояви.

Накрая не мога да не отбележа странната употреба на „слово на омразата“, която Методиев ползва. БХК, казва той, държи такова слово против Държавна сигурност. Осъждането на един престъпен апарат за държавна репресия в условията на тоталитаризъм не е „слово на омразата“. „Слово на омразата“ е понятие, което „обхваща всички изразни форми, разпространяващи, подбуждащи към, улесняващи или оправдаващи расовата ненавист, ксенофобията и антисемитизма или други форми на ненавист, основани на нетолерантност, вкл.: нетолерантност, афиширана като агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност срещу малцинства, преселници и хора с имигрантски произход“ (Препоръка  №  R (97) 20 на Комитета на министрите до държавите членки  на Съвета на Европа относно „речта на омразата”).

През последната седмица медиите са преизпълнени с новини за бежанците и другите мигранти у нас. Въпрос на здрав разум е да оценяваме критично поднесената ни информация и реалната картина. Както и политическите послания. Ще откликнем ли на имплицитния призив на Методиев да останем глухи обаче? Аз мисля, че е въпрос на съзнателен избор.

Радослав Стоянов,
Български хелзинкски комитет

Източник: в. „Преса”