Абонамент за достъп до обществена информация я

„Не може да има закон, според който всеки човек от улицата да ми разпорежда да му давам информация” – с този цитат, струва ми се, е повече от подходящо да започне представянето на книгата, с която Програма „Достъп до информация” (ПДИ) отбелязва 10 години от съществуването на Закона за достъп до информация.

Такъв закон има. Много интересен закон. А репликата дори не е на някой важен и висш държавен служител от тези, които, поради властта, която постът им дава, се (п)объркват и забравят, че властта им е дадена, за да служат. Не, репликата е на училищен директор. Но не това е важно, така че ще пропусна обсъждането на функцията на училищния директор, отговорностите му и изискванията, на които трябва да отговаря. Става дума за закон, който съществува вече 10 години, става все по-познат и затова – все повече използван.

“Купувам/продавам брега на Дунав” събира 60 истории на около 30 журналисти-координатори на ПДИ в цялата страна. Някои са по-скандални, други – по-всекидневни. Обикновено в историите се разказва за използване на обществени пари за лични цели – за кражба, с други думи. Друг път се разказва за по-различни начини да бъдем ощетявани. Ние, данъкоплатците. Понякога историите завършват неочаквано – въпреки усилията, които полагат, на криещите информация се налага да предоставят исканата информация. А понякога информацията остава скрита, въпреки съществуващия закон – също един неочакван край.

Книгата е от тези, за които не е важно дали са интересни, защото са полезни. От тези, които човек подрежда в библиотеката си, за да ги отваря, когато му трябва информация. Историите са от 2004 до 2010 г. В хронологията има необясними повторения – сякаш годините не минават и все правим първите стъпки. Малко е смешно, изглежда и досадно. Явно обаче си струва, защото освен повторенията, се вижда как законът все пак, както стана дума и преди, става по-познат и по-използван.

Достъпът до информация понякога се случва, да речем, по-доброволно. Но, разбира се, не винаги – да, както в началото. Интересно е, че изобщо няма истории от първите години на закона. Също е интересно, че промяната в търсенето на права по ЗДОИ е в гражданите, не в администрацията. И правилно – трябва да ползваш правата си, иначе те се отнемат. Така че не е важно администрацията първа да прилага закона – далеч по-важно е гражданите, които плащат заплатите на администрацията, да са наясно, че имат право да питат, а администрацията има задължението да отговори. И от такава гледна точка миналите години личат. Все по-наясно сме с правата си.

Преди няколко седмици и на мен ми се наложи да ползвам ЗДОИ – търсех статистически данни, които би трябвало да са публично достъпни, но не бяха. Наложи се да подам заявление по реда на закона. Понеже данните ми трябваха за международен проект, обясних на живеещите в чужбина, че ще трябва да изчакаме законовите срокове. Партньорите първо се засмяха, после попитаха как може да има закон, който да дава право на достъп до информация, която и без това е обществена, а след това казаха – ти по-добре ни абонирай за този достъп до обществена информация, защото сигурно ще ни трябва и още, да не чакаме всеки път. И аз се засмях. И от такава гледна точка цитатът в началото изглежда съвсем иначе, нали? „Не може да има закон, според който всеки човек от улицата да ми разпорежда да му давам информация” – да, защото това може да става и без закон.

Така че на 10-ата годишнина от влизането на ЗДОИ в сила си пожелавам след още 10 години да живея в държава, в която достъпът до обществена информация е право, което няма нужда да бъде гарантирано от закон. Така, както преди време много исках да живея в държава, в която пускането на парното не е новина. Без да сменям държавата. Звучи твърде оптимистично, срокът може и да се удължи – важното е да знаем накъде сме тръгнали.

Книгата “Купувам /продавам брега на Дунав” се издава в рамките на проекта “Местни медии и свобода на информацията в България”, осъществяван от The Management & Media Academy/ Free Voice и Програма “Достъп до Информация”, с финансовата подкрепа на Програма МАТРА на Министерството на външните работи на Кралство Холандия.

Сред 60-те журналисти, написали своите “истории” в битката си информация, са имена на такива журналисти като Веселина Седларска (символ на дръзко-артистично слово) и Стела Ковачева. Съставител е Николай Н.Нинов, а оформлението е на изтъкнатия майстор на илюстрацията Николай Пекарев.