Българските медии разболяват демокрацията

За свободата на словото, медийните войни и натиска върху журналистите
с доц. Орлин Спасов разговаря д-р Тодор П. Тодоров

Доц. Спасов, вие следите отблизо епикризата на медийните деформации у нас, къде сме в момента, на кой етап от заболяването, ако приемате подобна метафора?

Неотдавна в един разговор казах, че българските медии разболяват демокрацията. Когато днес авторитетни организации като Freedom House констатират, че медиите у нас са „частично свободни”, това неизбежно е и диагноза за състоянието на демокрацията, тя също е „частична”. Именно тази демократична недостатъчност е в основата на епикризата. За всеки компромис с демократичността на медиите се плаща твърде висока цена. Не можеш да ограничаваш или контролираш медиите и същевременно да мислиш, че обществото и политическата система са в отлично здраве.

Какви ще са според вас естествените последствия и трайни следи, произтичащи от настоящото състояние на медия сферата в България?

В структурно отношение медийната сфера не е напълно автономна. Случващото се в нея е ефект от развития, които имат много по-широк контекст – политически, икономически, културен – и които на свой ред се влияят от развитията в медийната среда. Става дума за скачени съдове. Ето защо в крайна сметка се стигна до там, че вместо да насърчава и контролира по-нататъшната демократизация във функционирането на основните институции в страната, медийната система постепенно сама се превърна в основен проблем. Казано максимално обобщено, огромната част от традиционните медии в България – и печатни, и електронни – до голяма степен компрометираха статута си на четвърта власт. Те започнаха да бъдат възприемани и да се държат като придатък на политическото статукво.

Наскоро се състоя изслушване по проблемите на свободата на българските медии в Брюксел. Какво се случи там и очаквате ли някакъв ефект върху медийната среда в България?

Бях на изслушването. Основното ми впечатление е, че сред чуждестранните участници събитието предизвика шок и срам от това, което става с българските медии. Посланието към България беше, че ние се превръщаме в проблем за имиджа на Европейския съюз. Това беше казано в прав текст. Как Европа да бъде модел за свободата на словото и на медиите в света, и да изисква от други държави да спазват високи стандарти в тези сфери, когато вътре в самия ЕС страни като България и Унгария компрометират същите тези стандарти? Ето това беше основното притеснение на ключовите фигури от Европейския парламент, които присъстваха на изслушването. Беше поет много сериозен ангажимент за мониторинг на медийната среда у нас и за натиск по всички възможни линии за промяна на ситуацията. Изразът „няма да допуснем” се чуваше често по време на срещата. Искам специално да подчертая, че международната общност е изключително добре информирана за ситуацията с медиите у нас и внимателно следи всички развития.

Считате ли, че това беше поредният ход в ескалиралите през последните години медийни войни у нас? Кой или какво се оказа жертва на тези войни?

Ако имате предвид дали медийните войни са били изнесени в Брюксел, трябва да кажа, че дори някой да е имал подобни намерения, ефектът от изслушването не беше такъв и нямаше печеливш. В Европейския парламент медийната среда у нас бе разгледана в нейната цялост и с основните й проблеми – ограничаване на свободата и плурализма, натиск над журналисти, неясна собственост, обвързване между медийни, корпоративни и политически интереси и т.н. Това се проблеми, които в една или друга степен засягат почти всички играчи на медийната сцена. Що се отнася до големия губещ от междумедийните войни у нас, това, както във всяка война, е „цивилното население”, тоест публиката. Струва ми се, че нейното доверие в традиционните медии започва видимо да ерозира. Сред ключовите участници в тези войни няма очевидна „добра” страна, с която да е възможна позитивна идентификация. Единствената надежда е, че някак като по чудо воюващите взаимно ще се разобличат и победител няма да бъде излъчен.

Корпоративно-криминални ли са мотивите, определящи поведението на медиите у нас? Какво според вас ще произведат изнесените неотдавна записи на Любомир Павлов във в. „Преса“, разкриващи престъпни механизми в отношенията на медийните собственици и държавата?

Дали и кога дадено действие има престъпен характер, се определя от съда. И точно тук е проблемът. У нас справедливостта се превърна в голям дефицит. Много трудно можете да я получите през системата на правосъдието. По принцип сблъсъците между медии не са нещо необичайно за Западна Европа и САЩ и могат да имат много положителен ефект върху демокрацията. Ще дам само един пример. Във Великобритания разкритията срещу изданието на Рупърт Мърдок News of the World добиха особена дълбочина и значимост благодарение на вестник Guardian. Оказа се, че в News of the World са подслушвали телефони на политици, на известни публични фигури, че са плащали подкупи на полицаи срещу получаване на конфиденциална информация и т.н. След разкритията веднага последваха арести, много бързо се задвижи системата на правосъдието. Стигна се до закриване на самия News of the World, издание с почти 170-годишна история и с отлична репутация в минали периоди. Ето това е справедливост. А у нас ние дори не знаем кой кой е в медийната сфера и всеки по-значим факт е обречен на медийна амнезия още на следващия ден, изместен от нов и „свеж” скандал. Това, което се е случило преди няколко дни, обикновено вече няма никакво значение, защото липсват журналистическа енергия и интерес за проследяване на връзките между причина и следствие. Фактите не резултират в нищо, обикновено те просто не получават развитие. Изконсумирани са със самата си поява. Така през медиите се налага една изключително едноизмерна картина на света.

Как ще коментирате надигащата се напоследък вълна от публично недоволство срещу една от най-успешните електронни медии в България – bTV, както и появилите се по същото време разкрития на бивши журналисти от медията за очевидно и брутално потъпкване на свободата на словото и нарушаване на основни журналистически правила?

Публичното недоволство, за което говорите, се надигна в онлайн пространството по повод на начина, по който традиционните медии отразиха зелените протести на Орлов мост през юни тази година. Протестите се разгърнаха в момент, в който българската медийна среда е силно критикувана като недостатъчно свободна. Участниците в акциите дадоха неочаквана допълнителна видимост на този факт. За тях политиците и журналистите се оказаха от една и съща страна на барикадата – от другата страна. От страната на обединените интереси. Ето защо, в момента са налице две все по-ясно обособяващи се групи: една, която се информира от традиционните медии, и друга, която в много по-голяма степен разчита на социалните мрежи онлайн. Втората група вече не е публика в традиционния смисъл на думата. Тук хората са и автори, и разпространители на информация и мнение. Това им дава независимост. Дистанцията между тези две групи се увеличи и днес за тях медиите все по-отчетливо се разделят на „нашите” и „вашите”. За тези млади хора, които подкрепиха екопротестите, bTV и останалите традиционни медии постепенно се превърнаха в символ на статуквото, което трябва да бъде отхвърлено. Но все пак ми се струва, че за момента „старите” медии не са застрашени от сериозен отлив. Те ще се сблъскат по-скоро с кризата на доверието на активната част от младите към тях, но не и със значително намаляваща публика. Тези, които сега декларират оттегляне на доверието си – най-вече по-младите хора, комуникиращи предимно онлайн – така или иначе не гледат телевизия. Що се отнася до конкретните засегнати журналисти, каквито за съжаление има във все повече медии, основният проблем отново опира до ограничените възможности за търсене на справедливост през съдебната система. Ако си уволнен неправомерно или собственикът, или редакторът налагат цензура в работата ти, какво по-естествено би имало от това да потърсиш защита през съда? Но у нас това просто не работи. Обратно, съдът често се използва за натиск върху журналисти.

Как дефинирате поведението на Диана Найденова (в интервюто й с еколога Петко Цветков по bTV) и считате ли, че компетентни институции (Комисията по журналистическа етика, Съветът за електронни медии, а защо не и ръководството на самата медия) би трябвало да вземат отношение в такива случаи?

Гледах предаването и останах неприятно изненадан. Видяното може да се преподава на студенти по журналистика като пример какво не трябва да се случва между интервюиращ и гост в студиото. Найденова беше неподготвена, реагираше афектирано и, в крайна сметка, нейната непохватност провали и желанието й да защити бития по време на протестите на Орлов мост оператор от телевизията. Но нека не забравяме, че след предаването Найденова се извини както на аудиторията, така и на екоактивистите. Това е рядък жест в българската журналистическа практика. Зная, че в интернет той не беше приет, но лично аз все пак го ценя. Смятам, че той до голяма степен решава по добър начин етичния проблем. Всеки може да сгреши, но в българския културен контекст извинението най-често се тълкува единствено като израз на слабост и затова твърде рядко се практикува. Проблемът на Диана Найденова е, че без да иска се превърна в емблема на статуквото, онагледи онзи образ на традиционните медии, който сега се отхвърля от неконформистката част на новите млади.

В момента работите върху проект, изследващ формите на несвобода в българските медии. Къде разпознавате тези форми и респективно къде българската журналистика е най-уязвима откъм свобода и плурализъм?

Трябва да се направи сравнение между Унгария и България, за да се откроят някои особености на ситуацията у нас. В Унгария правителството на Виктор Орбан се опитва да контролира медиите със средствата на регулацията и с овладяване на обществените оператори. В България бързо беше осъзнато, че регулацията и обществените медии са особено чувствителни зони, подложени на внимателен мониторинг от страна на различни неправителствени организации. Затова се избягват сериозни намеси в тези две сфери, като в същото време с финансови инструменти – с постоянно недофинасиране – се запазва възможността за контрол. Сериозните проблеми с медийната свобода и с плурализма идват обаче от частния медиен сектор. Това е специфичната особеност на България. У нас възникнаха мощни мрежи, в които се преплетоха корпоративни, политически и медийни интереси. Именно това доведе до постепенната ерозия на медиите като четвърта власт. Огромна част от частните медии загубиха статуса си на морален коректив на властта и на бизнеса, и заработиха като техен PR. От друга страна, приравняването на медиите до обикновен магазин за плод и зеленчук, по израза на Красимир Гергов, от където всеки си купува каквото му трябва, само на пръв поглед насърчава плурализма, но всъщност го ограничава. Сляпото придържане към пазара в крайна сметка води до доминацията на онези няколко основни продукта, които най-добре се продават. Така от медийната сергия постепенно изчезват различното или маргиналното мнение, културният продукт, който не е ширпотреба и т.н. И всичко това – за сметка на изобилието от реалити формати, сериали и шоу.

Упражнява ли се репресия върху журналистите в българските медии, имате ли информация за оказване на натиск? Под какви форми и в какви мащаби се случва това?

Има много примери за оказване на натиск. Начините за прилагането му са разнообразни, те варират от физическа разправа с журналисти, до налагане на теми табута в много редакции. Има журналисти с подпалени лични автомобили, има бомби, избухващи пред редакции, има нападения, заплахи и т.н. Да си журналист във високия смисъл на упражняване на професията стана или невъзможно, или направо опасно. Знае се, че особено уязвими са журналистите в провинцията, но напоследък имаме индикации за засилващ се натиск над журналисти в големите централни медии. По правило става дума най-вече за частните медии. Обществените медии засега успяват да запазят по-голяма дистанция спрямо властта и да предложат по-плуралистичен поглед към политиката, бизнеса и културата.

Тодор П. Тодоров е доктор по философия, главен асистент в катедра „История на философията“ във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Специализира в Томас институт, Кьолн, Германия. Член е на Асоциация на писателите в България.