Децата ни не са биологичен отпадък или за спешната реабилитация на човешкото

През 2004 г. бях студентка по медицина в Германия. Роди се мъртво бебенце – в 22-23 г.с. – с тежка тризомия 13. Бебенце само с едно око по средата на челото – циклопче. Никога няма да забравя отношението към него и към родителите му. Акушерките го изкъпаха, повиха го, сложиха го в красиво малко кошче и го занесоха при майката и бащата, за да прекарат известно време с него, колкото беше възможно. Преди това го снимаха. Спомням си колко нормално беше всичко това – като единствения възможен начин да постъпиш... Снимките се пазят 5 години в болницата. До 80% от родителите, които не са поискали да видят бебето си, след това се обаждат да си искат снимките. Обясниха ни, че така правят с всички мъртвородени бебета, защото за родителите е важно да имат веществени доказателства, че детето им е съществувало, че е било в някакъв момент живо, макар и само в корема на майката, че не е било някаква абстракция, хипотеза за човек... Важно е за траурния им процес, защото е по-лесно да се сбогуваш с реален човек, с име и история, отколкото с нещо имагинерно, с представата за детето. А трябва да се сбогуваш добре, да си изживееш скръбта „правилно”, доколкото това е възможно, за да можеш после да се върнеш към живота. Спомням си колко силно впечатление ми направи това, как и досега мога да повторя този разговор дума по дума, а след това прочетох същото в много книги и публикации по темата.

През 2001 г. бях на семестриален стаж в България. Първото нещо, което ме посрещна на вратата на родилна зала, бяха две мъртви бебенца в кашон на пода. Майка им искаше да ги види, но й се скараха, че „по-добре да не ги вижда, само да се травмира”. И това едва ли ще забравя някога.

През 2012 г. родих втората си дъщеря в 24 г.с. – беше мъртва от ден. С нея си отиде бъдещето ни – поне за този момент, всичките ни надежди, семейството ни такова, каквото си го представяхме, плановете ни... Голямата ни дъщеря загуби сестричката си. Детето, което по-малко от месец преди това изпълняваше акробатични номера в корема ми, преди постепенно да загуби силите си. Едва ли има нещо по-противоестествено от това да носиш смърт в утробата си..., мястото, където възниква самият живот. Още когато разбрахме, че е мъртва и трябва да се индуцира раждане, аз знаех, че трябва да я видя и да я държа. Че тя е моята дъщеря и трябва да е познала прегръдката на майка си..., че тя и аз, ние заслужаваме това време заедно – единственото време, което щяхме да имаме, вместо десетките години бъдеще, които изгубихме. И така, нашето време продължи двайсетина минути. Твърде малко за мен, но на предела на поносимото/приемливото в българските условия. Баща й не получи възможност да я види.

Не можеш да направиш много за едно мъртво бебе. А родителският ти инстинкт крещи със страшна сила, или може би е биология някаква – раждаш, то не се изпарява просто от корема ти, тялото ти произвежда мляко, но няма за кого. Тръгваш си с празни ръце от болницата, в която си влязла с пълен с живот корем... Не можеш да направиш много, представяш си как бебето ти е само, в някакъв фризер. През цялото време си повтарях, че искам тя да е у дома, където й е мястото, макар и в урна. Оказа се невъзможно поради пропуск в законодателството – не е предвидена такава възможност, нито възможност за погребение на мъртвородените бебета. Според Закона за гражданската регистрация те получават акт за раждане, в който на мястото на името пише „мъртвородено дете”, но не получават акт за смърт. А такъв се иска, за да можеш да погребеш или да кремираш някого. Затова в България мъртвородените бебета се изгарят заедно с останалите биологични/болнични отпадъци в огромни пещи. Но дъщеря ми не е боклук, нали разбирате, въпреки дребнавия спор кога животът става всъщност живот, а човекът – човек. Тя се казва Мерием. Мери.

Проучих европейското законодателство – съвсем неизненадващо този въпрос е регламентиран почти навсякъде. В Белгия – с подзаконов акт от 1848(!) година. Свързах се с Яна Бюрер Тавание от БХК, но почти не се надявах на подкрепа – струваше ми се, че едва ли ще успее да вмести толкова непопулярна кауза в натоварения си график. Сега, два месеца по-късно, с нея ме свързва нещо повече от взаимна симпатия и огромната ми благодарност. Тя ме накара да повярвам, че когато правиш нещо със сърце, колкото и невероятно да ти изглежда, то става възможно. Може би в някакъв смисъл това ме върна към живота.

Работихме много и на 13 юни стартира кампания за промяна на нормативната уредба така, че родителите на мъртвородените бебета в България (които са средно около 600 годишно) да получат възможност да ги погребат или кремират, ако желаят това. Първоначално се обърнахме към МЗ с надеждата, че чрез промяна на Наредба №2 от април 2011 г., която регламентира погребенията и кремациите, ще можем да постигнем бързо разрешаване на проблема. За съжаление, оттам ни декларираха принципната си подкрепа, но ни пренасочиха към Министерството на правосъдието за становище дали е необходима и промяна на Закона за гражданската регистрация. В момента чакаме за среща с експертите от МП, за да преценим какви по-нататъшни стъпки да предприемем.

Една приятелка ми писа, че това, което правим, е своеобразна психотерапия на държавата. Нещо като изваждане на светло на колективното несъзнавано. Защото никой не иска да мисли и да говори за мъртви бебета, но тях ги има. Макар и невидими, те имат родители. А ние искаме да живеем в общество, на което му пука. Нали?

Можете да ни подкрепите, като подпишете петицията на сайта на БХК – http://nevidimi.bghelsinki.org. Допълнителна информация за кампанията ще намерите на http://poppies-for-mary.org

Бояна Петкова е лекар, специализант по педиатрия, майка на две дъщери - Михаела и Мерием (Мери), родена мъртва. Основател на фондация „Макове за Мери” в подкрепа на родители, преживели смъртта на  бебета си.