Делото „Йоргов срещу България”: Страната ни е единствената в Съвета на Европа с доживотни присъди без замяна

Осем години бяха нужни на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, за да даде положителен отговор на въпроса „Има ли възможност за замяна на доживотния затвор без замяна?” (т.е. съдът прие, че „доживотният затвор без замяна” не е доживотен затвор без замяна)

„Комунистът” от Пазарджишкия затвор, който бе осъден на „смърт чрез разстрел” през 1988 г., наскоро бе пуснат на свобода. Той е бил един от 13-те „смъртници”, които са имали невероятния шанс присъдите им да бъдат заменени със срочни присъди. През 1990 г. тогавашният председател (президент) на България подписва указ, с който заменя с лишаване от свобода за срок от 30 г. смъртните присъди на 13 затворници. Причината за това милосърдие е, че към онова време в българския Наказателен кодекс не е имало доживотна присъда. След 1990 г. съдилищата продължават да произнасят смъртни присъди. Те обаче не се изпълняват заради наложения от Великото народно събрание мораториум. Когато към края на 1998 г. вече са били произнесени нови 22 смъртни присъди, наказанието е премахнато от Наказателния кодекс. За сметка на това законодателят въвежда нова присъда „доживотен затвор без замяна”. Поради това през януари 1999 г. вицепрезидентът на Република България издава укази, с които заменя смъртните наказания на 21 затворника с „доживотен затвор без замяна”, а на един от тях присъдата е заменена с доживотен затвор. За разлика от „Комуниста” и други от групата на 13-те „смъртници”, осъдени до началото на 1990 г., новите бивши „смъртници” са обречени да останат в затвора до края на живота си. Те едва ли си дават сметка, че биха имали шанс да излязат на свобода, ако са били осъдени на смърт преди 1990 г.

Възможно ли е повторение на този сценарий, този път обаче за затворник, изтърпяващ „доживотен затвор без замяна”. Ако да - в един хипотетичен момент той би могъл да бъде освободен от затвора, въпреки категоричната формулировка на самата присъда. Оказва се, че е възможно, което налага абсурдния извод, че „доживотният затвор без замяна” не е „без замяна”. Точно в този дух е решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург по делото „Йоргов срещу България”. [ЕCHR, Iorgov (II) v. Bulgaria, Appl. No. 36295/02, Judgment of 2 September 2010] Жалбоподателят по делото твърди, че наложената му с указ на вицепрезидента присъда „доживотен затвор без замяна”, която не допуска каквато и да е възможност за по-ранно освобождаване, е нечовешка и унизителна. В допълнение той посочва, че тази присъда не може да бъде редуцирана, като се позовава на факта, че в досегашната си практика вицепрезидентът не е помилвал нито едно лице, осъдено на „доживотен затвор без замяна”. Съдът обаче възприема позицията, че е достатъчно да даде отговор на въпроса дали съществува някаква надежда за жалбоподателя присъдата му да бъде променена, или да бъде освободен от затвора. Разбира се, съдът си отговаря утвърдително и приема, че в българското законодателство съществува възможност за замяна на доживотната присъда със срочна присъда и за евентуалното освобождаване на жалбоподателя. С това съдът е сметнал, че е направил компетентен анализ на казуса от гледна точка на българския закон, уповал се е на него и е въздал справедливост. Подобен анализ не би затруднил дори прохождащ юрист, който на подвеждащия въпрос „Има ли законова възможност за замяна на доживотния затвор без замяна?” не би пропуснал да отговори, че такава възможност има и това е институтът на помилването, уреден в Конституцията на Република България, който не е в зависимост от размера и тежестта на присъдата, а от милостта на президента. И, ако е кадърен юрист, би добавил, че това е само хипотетична възможност, която никога досега не е проработвала по отношение на най-тежката присъда.

Само по себе си наказанието „доживотен затвор без замяна” е чуждо на съвременните европейски наказателни системи и е дълбоко антихуманно, тъй като отнема на осъдения всякаква надежда за живот на свобода. Очевидно, в посоченото решение съдът си е спестил усилията да анализира доколко това наказание превишава допустимия предел на страдание и унижение, така както е правил това във времето на своя ранен правен и морален ентусиазъм. През последните години той възприема тълкувателна практика, според която само наличието на юридически и фактически възможности за редуциране на доживотния затвор в някакъв – дори и дълъг, но все пак краен срок на лишаване от свобода, след чието изтърпяване осъденият ще бъде освободен – е критерий за съвместимостта на това наказание със забраната, залегнала в чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека. Въпреки това, за разлика от предходни свои решения, съдът не е отчел, че казусът за липсата на замяна на доживотния затвор без замяна в България е не само юридически, но и морален казус, който противоречи на критериите за минимален праг на човечност на наказанията. Ако бе отчел това, той би трябвало не да подхожда формално, позовавайки се на една чисто теоретична възможност, а да даде смислен отговор на въпроса: „Е ли нарушение на чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека наличието на присъда „доживотен затвор без замяна” в българския Наказателен кодекс и не е ли крайно време тя да отпадне като наказание от системата на наказанията?” Още повече, че България е единствената страна с подобно наказание в Съвета на Европа.