Имиграция = интеграция?

Участници в дискусията: БОЯН ЗНЕПОЛСКИ – преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски”, член на редколегията на сп. „Критика и хуманизъм”; ДРАГОМИР ПЕТРОВ – директор на дирекция „Миграция” в МВР; СВЕТЛА ЕНЧЕВА – социолог в Центъра за изследване на демокрацията, блогър; адв. ГЕОРГИ ТОШЕВ – Бежански офис на БХК.

Разговора води Антоанета Ненкова

ОБЕКТИВ: Според статистиката броят на преселниците към България се е увеличил двойно след 2007 г. Най-много са турците, следвани от руснаците и арменците. Сред новите българи има и граждани на Сейшелските острови, Ямайка, Непал. Общо за България са преброени около 60-70 хиляди регистрирани имигранти. Реално обаче, според данни в пресата, в страната постоянно пребивават между 300 и 350 хиляди. Кои са имигрантите в България днес?

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Ако говорим за законна миграция, официалните цифри са около 80 хиляди души. Най-много имигранти има от Турция, Русия, Македония, Молдова. Говорим за лица от български произход, които желаят да реализират своите корени тук, в България.

ОБЕКТИВ: Има ли промяна в тенденциите – превръща ли се България от страна на произход и транзит в страна, която привлича? Може ли България да бъде наречена нова имигрантска дестинация в Евросъюза?

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Все още България е страна на транзит, а Западна Европа е по-привлекателна. Ние сме предпочитана дестинация за определени народности. Става дума за хората от източните съветски републики. Може би поради носталгични връзки или други причини те избират като дестинация България. Така е и за лицата от български произход.

Има процес на завръщане от турски изселници,

но от средна възраст нагоре. След приключване на трудовата си дейност в Турция те предпочитат да се върнат и да живеят в България.

ОБЕКТИВ: Имигрантите в България – самотни и маргинализирани или интегрирани?

БОЯН ЗНЕПОЛСКИ: Аз нямам единна представа за имигрантите. Според мен има интегрирани, които правят бизнес, хайлайф в обществото. Други са се закрепили едва-едва, не знаят какво ще е бъдещето им, живеят мизерно и уплашено.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Трябва да запазим златната среда, когато се опитваме да направим профил на миграцията в България. Смятам, че през последните години у нас тя е все по-видна. Добре е имиграцията в България да стане ако не по-привлекателна, то поне управляема и полезна.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Не знам каква би била златната среда между орел, рак и щука. Когато говорим за чужденци в България, не можем да не ги отличаваме по статут, защото от статута следват много други характеристики. Едни са от Европейския съюз. Тук бих използвала израза на Ана Кръстева, че те не са имигранти по смисъла на граждани на трети страни. Други са имигранти от трудовата миграция. Трети са имигрантите по етнически, потомствени и други причини. Четвърти са чужденците с бежански статут. Пети по различни причини са без документи. За всички тези групи

има доста законови неуредици, които са пречка за интеграцията им,

особено за тези с липса на документи, които практически нямат достъп до пазара на труда, до здравеопазването, до всички неща, за които се изисква лична карта.

Другата ощетена група е на икономическите имигранти, които нямат статут на постоянно пребиваване. Те нямат достъп до безплатно образование, здравеопазване и т.н.

ОБЕКТИВ: Защо е важно да говорим за имигрантите?

БОЯН ЗНЕПОЛСКИ: Това е тема, важна както всяка друга – например както важни са темите за детските надбавки, за пенсиите. Имигрантите може да не са български граждани, но са част от българското общество. Това е важен социален и политически проблем.

В България имиграцията не е толкова видима, колкото в други страни, но може би по-късно ще стане много видима и тогава разсъждения от вида „имигрантите ще ни вземат работа, ще ни изместят от местата, където живеем” ще провокират създаването на политически партии. Пряко свързан с това е Националният фронт във Франция. Кризата в Гърция доведе до възход на Златна зора, но легитимацията на тази партия са имигрантите в страната. Като нагласа по-добре е да се срещнем с този проблем сега, а не когато той ще се срещне с нашите предразсъдъци. Тоест, по-добре е да говорим изпреварващо за нещо, което може да се случи впоследствие и да доведе до сериозни последици.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: От социологическите си изследвания и от наблюденията си смятам, че имиграцията все още не се осъзнава като реалност, за да се осъзнае и като проблем. Когато обаче възникне казус, свързан с имиграция, често срещано е представители на обществото да се обръщат рязко против нея. Например когато беше изграден центърът в с. Пъстрогор, близо до Свиленград, тогава местното население не беше съгласно да им се мотаят някакви чужденци. При инцидента с момичето при Нов български университет, където беше заподозрян бежанец, отново се надигнаха настроения.

Смятам, че единствено фактът, че не сме в Шенгенското пространство, спира отприщването на ксенофобията, която сега е насочена към ромите, да бъде и в посока към имигрантите. Хората все още не си дават сметка, че дюнерът не им го продава българин.

ОБЕКТИВ: Кой е най-големият проблем в отношението ни към имигрантите? Анализатори говорят за „невидимите имигранти“, за „всекидневен екстремизъм”.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: За всекидневен екстремизъм по отношение на чужденци – не, но за всекидневен расизъм би могло да се говори. Той е насочен не само към чужденци. Това е заради липсата на разпознаваемост. Ако чужденците станат тема в медиите, отношението към тях ще се промени. Сега за тях много не се говори, затова ги виждаме, но не ги забелязваме. Това не означава, че ги харесваме.

Тези дни прочетох статус на моя позната във Фейсбук, която пише, че в нейния квартал са се заселили 9-има иракчани в един вход. Реакцията на живеещите в този вход - започнали да правят подписка да изселят пришълците, защото били терористи.

ОБЕКТИВ: Дали това, че чужденецът не е харесван, не е приеман, е само български феномен?

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Не мога да твърдя, че тук не харесваме чужденците. Много чужденци съжителстват съвместно с българи. Няма достатъчно факти за ксенофобия. Българският народ е много гостоприемен. Понякога приемаме по-добре чуждото, отколкото своето.

БОЯН ЗНЕПОЛСКИ: Живял съм във Франция – страна със стабилна имиграция. Там цели квартали са имигрантски, но отношението към имигрантите е стабилизирано. Това не означава, че няма расизъм, но той е култивиран, има търпимост.

Тук това отношение не е култивирано

Затова трябва да работим в посока да създаваме нагласи и отношения.

Какво означава да приемеш имигранта? Ние приемаме ли се помежду си? Беше споменато „Да ги интегрираме, да ги направим данъкоплатци”. Смятам, че не трябва да ги интегрираме, а да създадем юридически предпоставки те сами да се интегрират – да си изберат професия, да си създадат семейство.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Те най-често имат професия.

БОЯН ЗНЕПОЛСКИ: Въпросът е да могат да я упражняват.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Аз не съм съгласен, че непременно трябва да се търси проблем в имиграцията. Когато има незаконна имиграция, това трябва да е проблем, и то не само в България, просто защото е противозаконна. Законът указва какво трябва да бъде отношението към подобни лица. В държави като Америка, Канада, Австралия има изключително строги системи за подбор на имиграцията, за нейното култивиране и рутиниране. Унгария е далеч от такова поведение и е отворила вратите си за всекиго.

Законната имиграция, превърнала се в незаконна, не може да се толерира. Трябва да се търсят пътища процесите да се оздравят легално, където е възможно. Към имигрантите трябва да се подхожда индивидуално. Проблемът ще се разделя на групи, за да се управляват процесите на държавно и на геополитическо ниво. Разбира се, във всяко стадо има черни овце. Някои имигранти не могат да се интегрират дори в собственото си общество и се маргинализират.

ОБЕКТИВ: Какъв все пак е мащабът на незаконната имиграция?

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Засега сме защитени от голям размер на незаконната имиграция, каквато има в страните от Адриатика и в съседна Гърция. Числото е около 1000 души годишно, което в сравнение със споменатите държави е на много ниско ниво. Има засилена имиграция след събитията в Северна Африка – Арабската пролет, след събитията в Азия – Ирак и Афганистан. Най-много са незаконните имигранти от Ирак, Афганистан, Палестина, а в последно време и от Сирия. Не може обаче да се каже, че има широк поток от имигранти към България.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Но има един парадокс. Незаконни имигранти са тези, които влизат незаконно в страната. Но за да стане човек бежанец или да получи хуманитарен статут, трябва да влезе незаконно в страната. По-нататък идва работата на Агенцията за бежанците и на съдебните органи. Преценява се дали съответният човек заслужава статут на бежанец например или не. Доколкото съм запозната,

такива хора често остават много години в България, без да им бъде даден статут

Незаконното пресичане на границата обаче не би трябвало да се приравнява с незаконното имигрантство.

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Не мога да говоря от името на Агенцията за бежанците, но е вярно, че голяма част от незаконно влизащите в страната се прехвърлят към тази агенция и остават под нейна юрисдикция. Тези с отхвърлените молби отново се прехвърлят под юрисдикцията на дирекция „Миграция” при МВР. Ние работим по законната и незаконната миграция. Казвам „незаконна”, а не „нелегална” миграция. Пресичащите нелегално границите на страната са нелегално пресичащи, а незаконни са всички, които пребивават незаконно в страната. Тук се включват и легално влезлите, но останали след срока на пребиваване.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Има Закон за влизане, пребиваване и напускане на Република България от граждани на Европейския съюз и членовете на техните семейства. Той се явява специален по отношение на Закона за чужденците. Понякога се създава нелегална имиграция, защото не се изпълняват разпоредбите на чл. 279, ал. 5 от Наказателния кодекс, който декриминализира нелегалното влизане в страната или влизане не по законно установения ред, когато лицата търсят закрила. Нямам предвид подбора на кого да се даде статут, а достъпа до територия. Когато лице е влязло, минавайки нелегално държавната граница, ако пред някакъв орган на власт заяви желанието си (не е задължително писмено, може и устно) да остане в България като търсещо закрила, тогава то вече не е незаконно преминало границата лице, тоест не подлежи на наказателно преследване.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: В България обаче е факт административният абсурд, че когато един чужденец стане нелегален, по българското законодателство няма как да стане обратно легален. Няма механизми за легализацията на нелегални имигранти. Те остават нелегални завинаги.

БОЯН ЗНЕПОЛСКИ: Такъв чужденец трябва да бъде експулсиран и отново да дойде отвън.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Ако обаче е експулсиран, той получава 10-годишна забрана за влизане в страната. Това е изключително рестриктивна санкция. В България има хиляди хора, които не биват експулсирани, но не биват и легализирани. Въпреки всичките си усилия, няма начин да бъдат легализирани. Законът не предвижда подобно нещо. Единственият механизъм беше за граждани от бившия Съветски съюз. Впоследствие нито една от новите страни не ги признава за свои граждани. Някои от тях успяха да се легализират на това основание. Тогава имаше една-единствената промяна в закона, след като група юристи и други защитници на чужденците бяхме подели кампания за промяна на закона.

ОБЕКТИВ: А за какво чужденци са търсили вашата юридическа помощ?

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Ще спомена един пример на ксенофобия. Преди години едно лице – Жан Андре Шул, търсеше закрила – нападение на скинхедс. Извършителят беше идентифициран и осъден. Друг е въпросът какво наказание е получил. Ние не целим да вкараме човек в затвора. Идеята е да има някаква превенция, наказанието да има възпитателна цел.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Аз не съм юрист, но ще разкажа случай на мой приятел, 25-годишен, от Нигерия. Напуснал е Нигерия на 1-годишна възраст. С родителите му са минали през България. Живели няколко години в Лондон и, когато е станал на 5 години и половина, са се върнали в България. Бащата и майката завършили тук висше образование. Бащата е с докторантура. Преподавал е английски език във висше учебно заведение в Пловдив. Бил е протестантски пастор. Майката с другите деца в един момент се е върнала в Нигерия. Момчето обаче не познава друга страна освен България. Говори български. Познава българската история по-добре от повечето от бившите ми студенти.

В началото на икономическата криза бащата изпада във финансова несъстоятелност и не успява да си поднови документите. Когато детето става на 16 години, го изхвърлят от училище, защото няма пари да плаща такса. Бащата и детето стават нелегални. Когато става на 18 години, го изпращат в Бусманци. Пребивава там 2 години и 3 месеца. Баща му починал, но две седмици не са знаели къде да го погребат, защото нямал документи. Сега това момче, останало сирак, непознаващо друга страна освен България, няма начин да стане легален. Законът не предвижда такъв случай.

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Има начин. Законът вече е достатъчно широк. Транспонирани са доста европейски директиви, особено за събиране на семейства.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Момчето, което е на 25-26 години, е самó в България, сега е в София, но няма начин да се оправя легално. Периодично пробва бежанските статути, въпреки че не е дошъл като бежанец. Има други хуманитарни основания и би могло да му се даде хуманитарен статут на теория, но на практика българските институции смятат този статут като облекчена форма на бежански статут и казват, че след като в Нигерия никой не се опитва да го убие, не трябвало да му даваме статут, а трябвало младият мъж да се върне в Нигерия.

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Представете случая в дирекция „Миграция”.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Ще ви запозная с друг случай, при който човекът е повече от 20 години в България. В момента е на 41-42 години. Завършил е тук журналистика. В Замбия са убили брат му, когато той е бил студент. Решил е да не се връща, за да не убият и него. Получил е бежански статут. После този статут му е отнет, защото не може да е дошъл в страната на едно основание, пък да остане на друго. Този човек страда от епилепсия, но нямайки статут, не може да получава лекарства. Затова се опитва да вземе хуманитарен статут, но на този етап Агенцията за бежанците му е отказала. Когато е в процедура, той има право да взима лекарства, но в периоди между процедури, няма тази възможност. В България има много такива случаи, свързани с юридически абсурди.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: В България обаче е позволено

подаването на последваща молба, което се среща в много малко страни

Това позволява използването на бежанската система на страната много пъти, понякога не чак до там целесъобразно. Трябва да схващаме нашия закон с по-висока степен на толерантност в това отношение. От гледна точка на търсещите закрила това е положително, защото дава възможност много пъти да се разглежда молбата им, но от друга гледна точка това е възможност за многократно задвижване на процедура, която обществото плаща.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Ще цитирам адв. Валерия Иларева, според която българското имиграционно законодателство представлява българското имиграционно законодателство от 70-те години на миналия век с неголеми поправки. А моделът на това законодателство е моделът на страните от социалистическия лагер, когато миграция почти няма. Това, което се прави сега, е на час по лъжичка да се облекчават някои от рестрикциите в тези закони, вместо да се помисли за по-модерно законодателство с оглед на съвременните реалности и съвсем различната миграционна ситуация.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Но трябва да отчетем положителното развитие на законодателството и на практиката. Преди една-две години ние нямахме краен срок, до който могат да бъдат принудително настанявани лицата в домовете за временно настаняване на чужденци. Сега имаме такъв срок. Трябва да отчитаме тези стъпки, защото те не са малки и са плод на общите усилия на всички институции, включително и на тълкуванията на съда.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Доколкото ми е известно обаче, определянето на този срок стана във връзка с делото „Саид Кадзоев” в Международния съд в Люксембург, който създаде прецедент на европейско равнище и създаде максимален срок за задържане, валиден за целия Европейски съюз.

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Все пак е факт, че в България законодателството върви към приравняване с европейското законодателство по въпросите на миграцията. Дори се говори, че с влизането в Шенген ще се приеме единно шенгенско законодателство, което да е валидно за всички държави, членки на Шенген.

В момента в Европейския парламент има много комисии, които работят по различни направления на миграцията. Директивите се изготвят в съгласие на всички държави членки. Работи се екипно, не само заради един или друг случай. В Европа по-отдавна се развиват в това отношение.

У нас

първият Закон за чужденците, създаден през 1998 г., беше от 8 страници

Сега законът е от 80 страници. Затова не може да се твърди, че прилагаме закон от 70-те години на миналия век.

ОБЕКТИВ: В днешния ни разговор имаше едно ключово изречение: „В България няма стабилизиращо отношение към имиграцията”. Можем ли да се обединим около него в обобщение на нашия разговор?

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: В природата няма нищо идеално –така е и в обществото, включително и в областта на миграцията. Смятам, че линията, по която вървим, е правилна. Интеграцията на миграцията ще придобива все по-голямо значение.

СВЕТЛА ЕНЧЕВА: Склонна съм да се съглася, че както българското законодателство, така и прилагането на юридическите практики в последните години в това отношение, отбелязват прогрес. Тенденцията е стабилна. Трябва обаче да се мисли за две-три поколения напред във времето. Ако се разгледат механизмите, по които се генерира ксенофобия (гетоизиране и т.н.), аз не мога да бъда спокойна. Колкото чужденците в България стават повече, толкова повече нашето законодателство в този си вид ще бъде проблем. Нямам предвид само Закона за чужденците, Закона за бежанците, механизмите за влизане в страната. Имам предвид Закона за народната просвета, законите, свързани с отпускането на социални помощи, пенсии и т.н. Опасността от гетоизиране например може да катализира ксенофобия по отношение на чужденците в размери, с каквито все още не сме се сблъсквали. Надявам се гражданското общество, което има „сетива” за това, да работи така, че то да не се случва.

БОЯН ЗНЕПОЛСКИ: Има различни равнища на работа в посока интеграция на имиграцията. Едното е законодателството по отношение на имигрантите. То се развива. Но все пак законът кодифицира юридически някаква обща воля на обществото. А в България не е имало дебат.

Другото равнище са политиките към имигрантите, които не са пряко свързани с имигрантите, например отношението към македонците. У нас има

привилегировано отношение към македонците

по отношение на даване на гражданство. Така те не стават пó българи, но използват личните си карти за пътуване в Европа. Законодателството предполага различни държавни политики в тази сфера, които не идват пряко от закона, а са решения на някакви мнозинства. Въпросът е каква политика ще формира държавата към имиграцията.

Третото равнище е как третият сектор – неправителствените организации, ще взаимодействат с другите две равнища. Има хора, които са граждански активни, но до каква степен е взаимодействието с първите две равнища, не мога да кажа.

ГЕОРГИ ТОШЕВ: Сигурен съм, че има воля във всички страни нещата да вървят напред. Имаме пропуски в законодателството, но в много случаи и по различни теми се вглеждаме прекалено много в разписаното в законите. На практика законът не е най-важното нещо. Той не е абсолютна константа и търпи промяна с времето. Една римска сентенция казва „Правото е за зрящите, не за спящите”. Когато имаме закон, съдът трябва да го тълкува и разширява. Когато един закон има несъвършенства от гледна точка на морала, на социалното развитие, съдът трябва да бъде корективът на практиката и да тласка развитието на законодателството в положителна посока.

ДРАГОМИР ПЕТРОВ: Дирекция „Миграция” при МВР не би трябвало да е единствената институция, която се занимава с въпросите на имиграцията. Добре е, че много неправителствени организации се занимават с тези въпроси, с които обменяме мнения. Така се постигат по-добри резултати в работата.