Как можем да помогнем - като хора - на децата в българските институции

Колко струва да забравим.

Така беше озаглавена презентацията за децата в домовете на Ива Бонева, ръководител на Центъра за приобщаващо образование, на първия форум за идеи TEDxBG през януари 2010 г.

„Отговорът е много прост – каза тогава Ива. - Нищо не струва да забравим, напълно безплатно е. Много е евтино да забравим, че има такива деца, че в момента, в който ние сме тук, те са някъде там. И ще продължават да бъдат там”.

Спрете да дарявате за институциите за деца – беше основната теза на Ива - защото системата няма нужда от тези пари, те няма да са достатъчни за осигуряване на квалифициран персонал - онова, от което тези деца действително имат нужда. Спрете да дарявате и защото това ни купува правото да забравяме, каза още тя. Защото един sms, пет килограма дрехи или десет кила банани не решават нищо, но ти дават фалшивото чувство на свършена работа, на «аз каквото съм можал, съм направил», на куха самоудовлетвореност.

Ива Бонева каза това през януари. Днес, 11 месеца по-късно и броени седмици преди Коледа, десетки хора ми се обаждат с въпроса – в кой дом да отидем, за да дадем пари/ дрехи/ храна. В което няма нищо лошо. Лошото е, че ако тази енергия така или иначе съществува, можеше да бъде използвана по правилен и смислен начин. A не е.

На 18 ноември Българският хелзинкски комитет (БХК) и Центърът за култура и дебат „Червената къща” съорганизираха публична дискусия на тема „Децата в домовете: Какво трябва да направи държавата, какво можеш да направиш ти”.

Относно държавата посоката е ясна от години: закриване на домовете, съпроводено с разкриване и развитие на достатъчно качествени услуги в общността. Изготвяне на истинска оценка на всяко дете и индивидуален план за извеждането му – дали има потенциал да бъде върнато в семейството, дали ще бъде осиновено, дали ще бъде дадено на приемни родители, или ще живее в защитено жилище, със съответстващата на нуждите му подкрепа. Засилване на контрола в системата. Активна работа за затваряне на входа към институциите, тоест развиване на превенцията на изоставянето (например във всяка АГ да влязат психолози, които да работят с майките на бебета с увреждания). И всичко дотук е само скелетът на реформата. От началото на годината на хартия има адекватно звучаща правителствена стратегия (която предвижда закриване на всички детски домове в следващите 15 години), волята за промяна е публично декларирана, остава осъществяването й.

Дискусията в „Червената къща” беше фокусирана по-скоро върху втората част от задачата – какво можеш да направиш ти. След като в края на септември БХК представи резултатите от проверките си във всички институции за деца с умствени увреждания в страната (238 детски смърти за десет години, огромната част от тях – предотвратими; стотици, страдащи от недохранване деца; занемаряване, лоша хигиена, престъпна небрежност), имаше силна обществена реакция и очевидна необходимост тя да бъде канализирана. Тогава от БХК помолихме хората да изпращат меили, а по-късно и картички до прокуратурата, подкрепяйки ги в това да започнат разследвания. За няколко седмици прокуратурата получи стотици писма, а малко по-късно обяви, че ще разследва всички 238 случая на детски смърти.

Постоянният натиск - през писане на писма до институциите с настояване за информация докъде е стигнала реформата в системата, е страхотен начин да се помогне на децата в домовете. ДАЗД, МТСП, прокуратурата, дори премиерът, могат да са адресатите на тези писма. На тях трябва да им се напомня, че не сме забравили.

Друг начин за постигане на промяна е през изкуство във всякакви форми и проекти, които да се занимават активно с децата в домовете, а не просто да ги адресират. Пари за такива проекти могат да дойдат от традиционни донори, от европейски програми, дори от социално-отговорния бизнес. На срещата в „Червената къща” беше създаден мейл-лист с контактите на хора-съмишленици, които оттук нататък искат да мислят и да правят неща за децата заедно. Ако искате да попаднете в този списък – драснете един ред на yana@bghelsinki.org.

Но може би най-лесният начин да помогнем – като хора – на децата от домовете, е да отидем и да ги прегърнем. И това да стане не нещо, което сме направили веднъж, а нещо, което правим. Защото не дрехите и не храната - онова, което наистина липсва на тези деца, е човешкият контакт. На сайта forsakenchildren.bghelsinki.org сме публикували пълния списък на домовете за деца с увреждания в страната, с контакти на директорите и бройката на децата. Обадете се на най-близкия до вас дом. По-скоро няма да ви посрещнат с хляб и сол, но упорството си заслужава.

Още през 40-те години на 20 век д-р Рене Шпиц говори за кърмаческата депресия, като доказва, че отделянето на бебето от майката води до активен период на протест, последван от отчаяние и покруса, като накрая детето навлиза във фазата на депресивното отделяне. В българските домове днес има деца без изградена връзка с възрастен, които не искат да живеят – загубили са желанието да съществуват, тъй като нямат причина за това. И да, абсолютно възможно e да умрат. Тези деца имат нужда от специализирана грижа, но най-вече имат нужда от любов. А любовта – тя не се изпраща с sms.

* Авторът е директор Кампании и комуникации на Българския хелзинкски комитет