Компактната социология

Най-добрият начин да запазиш една тайна е да я кажеш само на себе си. Не е приемливо обаче, отваряйки вестника, да четем статия, в която български социолог с активна практика преди 1989 г. в един и същи текст твърди, че е бил партиен секретар на ЦК по въпросите на идеологията (визирам проф. Стоян Михайлов) в условията на един „живковизъм”, който „не търпеше никакви различия със своите виждания” и „толерираше послушничеството и апологетиката”, но въпреки тези свои политически зависимости, съумява да пише публикации, които не са „съгласувани с никого”, запазвайки научната обективност и своя висок професионализъм. Как е възможно това? Явно тук става дума за един особен поглед, гъвкаво боравещ с ресурса на миналото и на настоящето.

От гледна точка на науката, която безспорно е друг ценностен ред, не съм сигурна, че Макс Вебер би бил съгласен с подобни употреби на обективността на социално-научното познание. Още по–проблематично е, че затваряйки онзи вестник, ние безгласно се съгласяваме с легитимирането на един поглед върху миналото, който не е бил подложен на дебати. Причината: защото тази версия предлага консистентна и компактна визия на настоящето, която едновременно го обхваща, обяснява и омаскарява. Затова за този тип анализи е характерно описание на настоящето с фигурите на „социолози-шарлатани”, „политици-лъжци”, „клиентелизъм” и др. Това обаче ни лишава от възможност за рефлексивно познание на миналото поради липсата на достъп. Свидетели сме на двойно сплитане на „натрупания опит” (социологическата практика в условия на тоталитарен режим или „служебно използваната” социология) и „научната обективност”, без да се пояснява, че тези двете са продукт и механизъм на функциониране на една и съща партийна социология. Компактно. Проблемът е, че „натрупаният опит” остава в сянка. Ние не знаем какви са неговите конкретни практики. Оказва се, че ресурсът за тези констатации е една отминала емпирична действителност, която обаче не се показва. И трябва да се респектираме от „научната обективност” или от вече изградената в рамките на изминалите 20 години легитимност чрез безгласното прочитане на подобни статии.

Безкрайно ми е интересен периодът, когато единствен „клиент” на българските социолози е държавата и искам той да бъде част от учебната програма в университета. Сигурна съм, че съществуват „оригинални и мащабни социологически изследвания” и „широко разгърналата се международна активност” преди 1989 г. (думите на Стоян Михайлов). Но така се получава монопол върху миналото, който отвън изглежда като експертност. А „експертността” в България днес е новата идеология за легитимиране на позиции и прокарване на политики. От този ъгъл се вижда, че тя има своите логически, идеално-типични и идеологически корени.

Така, обратно на всеобщата „амбициозна посредственост”, някои социолози притежават талант да бъдат „амбициозно непосредствени”. Те имат една произволна привилегирована гледна точка да разполагат с информация, но имат и „свободата” да я интерпретират. По думите на Петър-Емил Митев в интервю от 11 ноември политическото пространство е „многопластово замърсено”. Да, но това напълно важи и за социологическото пространство. Смятам, че по тази тема предстоят големи дебати, в които искам да заявя себе си като участник. Време e да генерираме публично знание за българската социология отпреди 1989-а.