На какво ме научи интернатът ли?

Разговор по телефона. Говоря с… нека я наречем Надежда. Тя е напълно свободна, защото в момента си търси работа. Има цялото време на света, за да ми разкаже за преживяванията си във ВУИ, термин познат на обществото като възпитателен интернат. Това, което по-голямата част от него обаче не може да визуализира и асимилира е изживяването в една такава институция. Надежда е млада и звучи като ведър и позитивен човек. Усещам, че се усмихва по телефона. В тона на разговора започваме да се опознаваме. Тя говори спокойно за себе си и семейството си. Споделя, че няма много приятели, тъй като няма вяра на почти никого, а и се чувства по-спокойно така. „Нормално“ – отговарям й аз, незнайно защо. И оттук нататък заговаряме за „онова място“.

Надежда споделя, че е „леко безработна“ към момента. Когато започва да разказва за интерната, тонът й някак се променя. Малко й е неприятно да ми разказва за там, но споделя, че иска хората да знаят „какво им е било на тях - момичетата“.

ВУИ-Подем звучи като доста неприятно изживяване. Надежда ми разказва, че досега не е видяла човек, който да е излязъл от там различен. Започва с кратък разказ за материалните условия. Измежду думите й съм запомнила следното:

„Няма никаква хигиена… Храната е някакъв ад просто, все едно хранят кучета“

Така „децата ни“ биват гледани. Тя разказва как преди да бъде настанена в Подем почти не се е хранила. Едва там оценила колко важно е всъщност да го правиш. В един от първите й дни вижда как останалите момичета недоволстват до такава степен от закуската, която им е сервирана, че я хвърлят по стените крещейки „Подметки“.

„Принуден си да ядеш, защото нямаш друг избор“

Оттам минаваме на тема „останалите момичета“. Това всъщност е ключов момент в разговора, защото от Надежда научавам доста интересни неща. Представям си, че гледам филм за девическо училище, само че в Бронкс. Това, което чувам, всъщност не е никак смешно. Преди да отиде в Подем, тя е дочула много неприятни неща за там. Пристига в интерната с очакване за тормоз от по-големите, както и други видове физическо насилие. Това, което тя обаче заварва там, са не толкова лоши момичета, а може би просто неразбрани от околните и такива, на които им липсва добрата семейна среда. Успява да завърже приятелство с няколко девойки и никога не се забърква в неприятности, докато е в интерната. Според самата нея средата, от която е била заобиколена и приятелствата, които е създала, са помогнали за по-лекото прекарване на около година престой. Някои от момичетата са били до нея и в по-трудни моменти. Въпреки това обаче е имала едно златно правило:

„Не можеш да си отваряш устата, защото така застрашаваш самата себе си“

„С какво?“ – питам я аз. Секунда по-късно осъзнавам, че въпросът е излишен и неуместен. Все пак във ВУИ се настаняват деца, които имат нужда да бъдат превъзпитани и „укротени“. Истината обаче идва няколко минути по-късно, когато я питам дали е имала проблеми с някои от учителите и възпитателите в интерната.

„Аз не бях въобще проблемна“, казва Надежда. За целият период, който е прекарала в Подем, освен че се е опитала да вкара мобилен телефон, е нямала никакви други провинения. Не е виждала смисъл да се противи за каквото и да е на възпитателите, защото е знаела, че престоят й ще стане три пъти по-труден и неприятен. Интересното обаче е какво се е случвало покрай нея през това време и на какво тя самата е ставала свидетел. Разказва ми за останалите „проблемни“ деца. Имало едно, изпратено в Подем заради  извършването на престъпление от тежък характер. Според нея и останалите детето било психично болно. На 16 години тя вижда с очите си как някои от момичетата налагат с пръчки психично болното момиче без особено причина. Надежда не смята, че то заслужава белези по цялото тяло, независимо от това, което е извършило. Тя вижда подобно отношение като отвратително и нехуманно. Разказва, че хората, които трябвало да помогнат на детето, стояли настрана и не взимали особено отношение по случая… Нищо ново.

„Не е това начинът“ – казва самата тя.

Според нея, възпитателите са отегчени през повечето време и самите те подстрекават подобни действия на моменти, понеже не им се занимава с момичетата. Тя ме пита според мен как би се чувствал възпитателят, ако научи, че и неговото дете е било изтезавано по този начин и никой не му се е притекъл на помощ? В този момент се чудя на какво наистина биват научени тези деца, защото те, де факто, са все още само на 15-16 и са като пластелин. Дали някой в Подем въобще се интересува от това, което те виждат и чуват всеки ден. Може би думите на Надежда, че никой не излиза оттам променен към по-добро, са истина. Ако липсва адекватна грижа и отношение към момичетата, е нормално те да излязат с мисълта, че ще правят всичко, което са правили и преди, и то на пълни обороти…, и напук!

Тъй като тя явно е била кротка и разумна по време на престоя си там, ми става интересно дали пък е имала щастието да изживее един щастлив или весел момент с останалите, за който да иска да си спомня. Тя ми отговаря:

„Не вярвам, че някой иска да си спомня за Подем. Нямам спомен, на който да се радвам. Не ми беше толкова трудно да продължа да живея по друг начин, беше ми по-трудно да го забравя”

И така с Надежда, без надежда за хубав спомен, заговаряме за останалите девойки от интерната. Тя не знае какво се случва с повечето, поддържа връзка с една-две от тях. Отстрани се чува лай на кученце… Задавам последните си въпроси, чувствайки се леко неудобно. Надежда смята, че други начини, освен настаняване във ВУИ, има, защото от горчивия си опит вече знае, че е загубила една година в среда, която е мъчителна за тези, които избягват жестоки картини на побой над ученички от съученички и бездействие. Разбира се, за хигиена и уют не може и дума да става. За тези, с които поддържа връзка, казва, че не са се променили. Сега, когато са „навън“, те продължават да живеят и разсъждават по абсолютно същия начин, да притежават абсолютно същите лоши навици и да се срещат с абсолютно същите неправилни хора. Това ме кара да се чудя, каква е ролята на тези интернати? Сега, когато вече знам от първоизточник какво се случва там и някои от мислите ми са потвърдени, осъзнавам, че идеята на обществото ни за „наказания“ винаги е била по-сурова. Някой от децата там са на 14 години и вече са свидетели на побой, недохранени са и единственото, за което мислят, е за жаждата да правят същото, което и преди, при това на пълни обороти.

И така, за Надежда може би има надежда, но за останалите? А за тези, които тепърва ще бъдат наказвани по този начин. Липсата на специалисти по тези институции също е тревожна, защото, ако един възпитател подстрекава момичета към побой над тяхна съученичка и не проявява каквото и да е позитивно отношение, то обществото не може да очаква децата да вървят към по-добро.

Приликата с действителни лица и събития е случайна.

Любомира Маринова е завършила магистратура „Права на човека” в University College London. Работи като изследовател в „Мониторинг и изследвания” в БХК.