Посткомунизмът ни се качи на главата

Двадесет и четири часа преди председателят на Европарламента Ерхард Бусек и Ханс-Герт Пьотеринг да видят и чуят на организираната кръгла маса за жертвите на комунизма някогашния затворник Георги Саръиванов, „окован” с веригата му на смъртник (декоративна, разбира се), в националния ефир се случи нещо. Лидерът на партия „Атака” оповести хладнокръвно: „като държавник Тодор Живков направи много неща за България, това трябва да се отчете, включително от хора като нас, бившите дисиденти”.

Предаването беше „Денят започва” и най-малкото, което водещият Марин Маринов можеше да направи като звук на негодувание дори, бе пропуснато. Всъщност говоренето на Сидеров за комунистическия държавник осигури яка обществена акустика за думите на министър-председателя няколко дни по-рано. Защото в предаването „Директно” на Мартин Карбовски Бойко Борисов всъщност произнесе носталгичните думи: „20 процента от направеното от Тодор Живков да можем да построим…”. Доколкото ми е известно, остра реакция и на онзи водещ не е имало. Може Карбовски вътрешно да се е взривил, но, подобно на професионалистите от повечето медии напоследък, се е автоцензурирал. Замълчава един вид конюнктурно, като оставя лепкавото усещане, че май са много тия, дето мислят, че при „Тато” не беше чак толкова лошо. Може и да е иначе, не зная.

Водена от Закона за радио и телевизия, който ми дава инструмент да настоявам за своите права на зрител и общественик, които смятам, че бяха погазени във въпросния сутрешен блок „Денят започва”, изпратих писмо до Севда Шишманова (виж рубриката „Документи”). Копирах писмото и до Георги Лозанов, шеф на СЕМ. За всеки случай. Реакция по зрителските и гражданските ми основания и настоятелни претенции така и не последва. Както не последва и никакво особено сътресение в медиите от онази среща за жертвите на комунизма в Брюксел. Очевидно за мейнстрийма не е новина, че председателят Едгар Бусек и Ханс-Герт Пьотеринг изслушват ЗА ПРЪВ ПЪТ мъченици от лагерите, хора от първата опозиция на комунистическия режим като горяните или Алфред Фосколо, осъден на 12 години затвор за разпространение на позива „Да излезем от Варшавския пакт” през 1968 г.

В същия отрязък от време, в една утвърждаваща се инициатива на БХК „Човек на годината”, номинираният за втори път Иво Инджев отбелязва връх от гласувания. Без съмнение, неговите фенове искрено вярват, че бившият сътрудник на Държавна сигурност е изпрал биографията си с „правилни” за демокрацията журналистически текстове. Проблемът се забатачва истински и не бих искала да съм на мястото на авторитетното жури на „Човек на годината”, ако трябва да погледна на успешната номинация на Иво Инджев през очите на Бусек или Пьотеринг. Брюксел, евродепутатите от ЕНП и всички наши приятели от Европейския съюз, които ни бяха поставили условие преди присъединяването на България да се разграничим от комунизма, сигурно са в шок. Наместо осъждането на режима като престъпление срещу човечността, в телевизионни шоута, публицистични блокове, фейсбук и други социални мрежи стремително и нахално се пласират носталгии към Тодор Живков и стореното от него. Човек да се чуди: шефовете на обществени медии Вяра Анкова и Севда Шишманова, водещи като Марин Маринов и Мартин Карбовски, фенове на бившите доносници на ДС Петко Бочаров или Иво Инджев не разбират ли проблема с комунизма? Не знаят ли естеството му на отвратителност, жестокост и поквара, обзели майките и бащите ни, които още разправят на децата си еснафските радости на безплатното образование и здравеопазване? Не знаят или крият дядовците и бабите ни онези трагични страници на насилствената колективизация, когато жени са лягали пред тракторите? Кой печели от стимулираната амнезия за доскорошния режим?