Промените в НК срещу насаждането на омраза пазят политиците наравно с уязвимите групи

През октомври правителството одобри промени в Наказателния кодекс, според които се инкриминира насаждането на омраза по всякакъв признак. Съществуващата до този момент разпоредба предвижда до четири години затвор и глоба до 10 000 лева само за проповядване и подбуждане към расова, национална или етническа вражда или омраза или към расова дискриминация. Съгласно последните поправки в НК затвор ще заплашва и онези, които проповядват всякакви признаци на дискриминация, установени в закон или международни договори.

Българският Закон за защита от дискриминация изрежда 23 основания за неравно третиране, които са недопустими. Сред тях освен етническа принадлежност са произход, религия, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно и имуществено състояние, политическа принадлежност, образование, обществено положение. По този начин новият текст в НК нарежда политическата принадлежност, личното и общественото положение, както и имущественото състояние сред формите на дискриминация, за които ще се носи наказателна отговорност.

„Законопроектът за изменение на Наказателния кодекс – едно ненужно разширение, недемократичният потенциал и заплахите за журналистиката в него”, така формулирахме темата на последното издание на клуб „Обектив”. В него участваха председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев и журналистката Татяна Ваксберг. Бяха поканени още Даниела Машева, зам.-министър на правосъдието и Явор Нотев, депутат от партия „Атака” и зам.-председател на правната комисия в парламента. Макар че и двамата потвърдиха участието си в дискусията, нито г-жа Машева, нито г-н Нотев присъстваха на разговора, проведен на 15 ноември в редакцията на сп. „Обектив”. По-късно от пресцентъра на Министерството на правосъдието, което е един от авторите на законопроекта, изпратиха по електронната поща отговори на някои от поставените от „Обектив” въпроси. Можете да прочетете изпратените отговори след разговора с участниците в клуб „Обектив”.

ОБЕКТИВ: Г-н Кънев, вие се занимавате отдавна с обратната страна на свободата на словото - слово на омразата и подбуждане към дискриминация. Темата за последните промени в Наказателния кодекс и т.нар. разширение на чл. 162 стана актуална и парлива, въпреки че насаждането на омраза е инкриминирано и според досегашните разпоредби и не е нещо ново. Всъщност новото е въпросното разширение, което включва „всякакви признаци, установени в закон или международни договори”. Кое наложи това допълнение?

КРАСИМИР КЪНЕВ: Измененията в Наказателния кодекс са много. Законопроектът е доста голям. Има опит за съобразяване с международни правни актове. В дадения случай правителството е решило да транспонира рамковото Решение на Съвета на Европейския съюз № 913/2008 за борба с определени форми на расизма и ксенофобията посредством наказателното право. Това е изключително сложна материя с оглед деликатното балансиране на свободата на словото и необходимостта българските граждани да се защитят от подбуждане към дискриминация и насилие. Мисля, че

с този законопроект българското правителство се е провалило

в опита си да се справи с тази трудна задача.
Всъщност това е втори опит да се промени разпоредбата на чл. 162, ал. 1 и 2. Първият опит е от 2009 г., когато бяха направени известни промени със същата цел. Крайният срок за съобразяването с рамковото решение е 28 ноември 2010 г. Затова се бърза.

Подходът на правителството е бил политически. Какво бихме могли да очакваме от правителство, което получава подкрепа от партия като „Атака”, известна с расизма и ксенофобията, които нееднократно демонстрира публично?! Вместо да направи необходимите изменения, свързани със засилване на защитата от расизъм и ксенофобия, правителството е решило наред с расизма и ксенофобията да добави и други признаци, за да не изглежда, че то защитава малцинствата, а да може да каже, че защитава и всички останали групи. А тези групи са много. Както е разширен обхватът на чл. 162, става дума за всякакви групи, дефинирани чрез признаци, установени със закон или международен договор, по който Република България е страна. Тоест за слово, което подбужда към омраза, дискриминация или насилие към всякакви групи, дефинирани по такива признаци, се предвижда наказание лишаване от свобода до 4 години и глоба от 5 000 до 10 000 лв. Не можем да изредим всички тези признаци, защото са изключително много. В техния обхват попадат всички признаци, дадени в Закона за защита от дискриминация – пол, сексуална ориентация, възраст. Няма причина да защитим етнически или расови малцинства от слово на омраза, а да не защитим хора с различна сексуална ориентация, жените, възрастните хора или хората с увреждания, тоест тези, които не могат да направят нищо, за да се променят.

В признаците, установени в Закона за защита от дискриминация, се включват и други – образование, всякакви видове убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение, имуществено състояние. Тоест групите, определени с такива признаци, са защитени срещу слово на омраза по същия начин, както етническите, религиозните и другите малцинства.

В признаците, установени в международните договори, виждаме още по-голямо разширяване. Член 162 гласи: „Наказват се тези, които подбуждат към омраза, насилие и дискриминация по всякакви признаци, установени в наши закони или международни договори”. Член 14 в Европейската конвенция за правата на човека установява много признаци, част от които са включени в Закона за защита от дискриминация, но тук се добавят „и други признаци”. В практиката си Европейският съд по правата на човека е приел, че към тези други признаци попадат семейното положение, професионалният статус, участието в профсъюзи, дори съдимостта (човек да е осъждан за криминално престъпление).

ОБЕКТИВ: Определихте решението на правителството като политическо. Това ли е според вас основната причина за разширяване на признаците – фактът, че управляващите се опитват някак да се разберат с политическите си партньори от „Атака”?

КРАСИМИР КЪНЕВ: Не мога да си го обясня по друг начин.

ОБЕКТИВ: Можем ли да говорим за вина и на правозащитните организации? Вие например, неведнъж сте настоявали за подобно разширяване на признаците в свои изказвания пред медиите. Ваше е твърдението, че когато говорим за престъпления от омраза и за слово на омразата, основанията за тях са най-различни и обхватът на закона трябва да се разшири.

КРАСИМИР КЪНЕВ: Има признаци, които са неизменни и тяхното наличие или отсъствие у човека не засяга други хора. Такива са расата, етническата принадлежност, сексуалната ориентация, полът, възрастта и т.н. Но когато човек принадлежи към дадена политическа партия, със своите политически убеждения той потенциално засяга правата на други хора. По тази причина враждебното слово към политически убеждения не може да бъде защитено по един и същи начин, както словото на омразата към групите с различна етническа принадлежност, пол, възраст и т.н. Когато насаждам негативни настроения към една партия, аз очаквам тя да се промени, но не мога да насаждам омраза към една жена и да искам да промени пола си. Трябва да правим разлика между тези две групи признаци. Такава разлика прави и международното право по правата на човека. То ясно казва, че когато хората заемат обществени позиции, свързани с обществено управление, трябва да бъдат подложени на по-голяма обществена критика от тези, които не заемат такива позиции.

Спектърът на отварянето на допустимата критика за първата група признаци е много по-широк, отколкото в случаите с етническите малцинства. Там има друг проблем, свързан с религията, която стои по средата между двете групи признаци (които човек не може да промени и които възприема в живота си и може да промени). Религията е убеждение. Възприемането на едно религиозно убеждение и насърчаването на ценности и практики в обществото, произтичащи от това, може да доведе до негативни последствия за много хора. Има религии, които дискриминират някои от тези групи. Например мюсюлманската религия дискриминира жените по редица признаци. Когато тя го прави, отговорът на обществото към нейната доктрина следва да бъде не по-малко остър от отговора към някои политически убеждения, от които също можем да бъдем недоволни.

Рамковото решение има контрабаланс – Препоръка 1805 на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, която изрично казва, че богохулството не следва да бъде криминализирано. Това е част от проблема. Рамковото решение се ограничава до признаци като раса, етническа принадлежност, религия и произход (етнически, национален, расов). В чл. 1 се казва: „публично подбуждане към насилие или омраза, насочено срещу група лица или член на такава група, определен по отношение на раса, цвят на кожата, религия, произход, национална или етническа принадлежност”. Международното право защитава тези признаци в по-висока степен. Например геноцидът се свежда до физическо изтребление на хора заради тяхната раса, етническа принадлежност или религия.

В рамковото решение има и други интересни елементи, които българското правителство се е опитало да транспонира. Не става дума само за чл. 162 от Наказателния кодекс, а и за още една разпоредба, която е в главата за т. нар. престъпления срещу мира и човечеството. Към чл. 419 е добавен чл. 419а. В него се казва: „Който по какъвто и да е начин оправдава, отрича или грубо омаловажава извършено престъпление против мира и човечеството и с това създаде опасност да се упражни насилие или да се създаде омраза срещу отделни лица или групи хора, обединени от раса, народност или етническа принадлежност (и всички останали признаци), подлежи на наказание от 1 до 5 години”. Тук правителството се е опитало да се съобрази с изискванията на рамковото решение – да се криминализират престъпленията против човечеството, както и престъпленията, които са дефинирани в Хартата на Международния наказателен трибунал. Българският Наказателен кодекс обхваща “Престъпления срещу мира и човечеството”, но те са дефинирани 4-5 пъти по-тясно като обхват от онова, което намираме в статута на Международния наказателен съд и в Хартата на Международния военен трибунал. В това отношение рамковото решение остава нетранспонирано.

ОБЕКТИВ: Значи в едно отношение се престараваме, а в друго допускаме стеснен обхват при транспониране на нормативните текстове. Г-жо Ваксберг, как да си обясним този дисбаланс?

ТАТЯНА ВАКСБЕРГ: Нямам отговор. Мога да добавя допълнителни дисбаланси. Моята оценка за предложението на правителството напълно съвпада с оценката на г-н Красимир Кънев. Не знаех, че се добавя чл. 419а. Това най-вероятно е от незнание как да подхванат тема, която е минала встрани от българската култура в последния половин век.

Относно Допълнителния протокол към Конвенцията за престъпления в кибернетичното пространство искам да кажа, че

конвенцията е ратифицирана от България, но е практически обезсилена

от липсата на ратификация на Допълнителния протокол. Тази конвенция посочва върху кого лежи отговорността за разпространяване на словото на омразата в интернет. В нея се дава разширено тълкуване на отговорността, като отговорност понася не само онзи, който е изразил мнението, призоваващо към вражда и омраза, но и онзи, който го е разпространил публично. В дадения случай се цитира медията, а в някои случаи се цитира доставчикът на интернет услугата. Ако го „преведем на български”, това би означавало главните редактори на водещите български вестници и издания да понесат лична отговорност за онова, което пише в читателския им форум, когато то не е било санкционирано от съответния модератор. Това изискване още през 2008 г. (ако не греша) е залегнало в препоръките на Европейския съюз към България, но досега никой не му е обърнал никакво внимание. Малкото експерти, които много рядко говорят по тази тема, са обръщали подобно внимание, но обикновено то е оставало встрани от вниманието на медиите. С този пример искам да подсиля мнението, че съществува дисбаланс – престараване в някаква сфера и липса на всякакво разбиране в друга сфера, същевременно опит на правителството да постави всичко на равна основа, но от самата му дейност личи, че това не е така.

Задавам въпроса: защо не се правят стъпки за ратифицирането на Допълнителния протокол, което чака поне две години, а изведнъж се появява нещо, което не се нуждае от разширяване, какъвто е текстът на чл. 162 от Наказателния кодекс?!

Моята чувствителност е насочена и към други играчи в публичното пространство – медиите. Вълнува ме как те гледат на себе си и как отстояват своите интереси в такава ситуация. Струва ми се, че тук става дума за абсолютно същия дисбаланс. Те, медиите (казвам „те”, нещо ми пречи да кажа „ние”, защото аз съм журналист и би трябвало да съм част от тази общност, но очевидно имаме ценностни разминавания с голяма част от нея), от една страна, защитават своето право да не бъдат преследвани, че ще правят разследвания от какво са се облагодетелствали дадени политици, което им прави чест и заради което те биват защитавани от „Репортери без граници”, но от друга страна, същите тези медии всекидневно понасят да бъдат щит на разпространението на едно извънредно слово на омразата, абсолютно безпрецедентно в рамките на Европейския съюз, което минава не само безнаказано, но и незабелязано, защото не може да бъде разпознато като слово на омразата. Във всеки опит читателското мнение да бъде цензурирано, ограничено, вкарано в рамките на приличието, бива привиждана атака срещу свободата на словото. Това ме смущава в реакцията на пресата към предложенията на правителството. Смущава ме ярката медийна офанзива срещу един текст, в който сякаш са се разтворили други елементи. Така че не ме безпокои правителството. То ще си отиде и все някога ще дойде правителство, което по-добре борави с правните механизми, което може би ще има по-голяма чувствителност към принципите на демократичността. Отговорността на медиите обаче е по-дълготрайна от тази на правителството. Те няма да си отидат с него.

КРАСИМИР КЪНЕВ: Един от дефицитите на транспонирането на рамковото решение по този начин е свързан с изискването на рамковото решение за търсене на отговорност от медиите. В него изрично е казано, че юридическите лица трябва да носят отговорност за разпространяването на такова слово. Даже са предвидени санкции – глоби, поставянето под съдебен надзор, дори съдебна мярка за ликвидация (чл. 6 на рамковото решение). Това не е транспонирано в нашия Наказателен кодекс. За разлика от френския Наказателен кодекс, българският не допуска наказателна отговорност на юридически лица, но има други закони, които могат да търсят санкции за такива цели от юридически лица, включително регистрирани по Търговския закон. Аз не знам вестник в България, който да е регистриран по друг закон, освен по Търговския закон. Но Търговският закон не допуска санкциониране за слово на омраза. Тогава как да се транспонира отговорността?! Например, биха могли да се направят изменения в Търговския закон, който е замислян за юридически лица, които се занимават с търговия в класическия смисъл на думата. Чл. 5 и чл. 6 от рамковото решение по тази причина не са транспонирани изобщо.

Член 4 изисква расистките и ксенофобските мотиви да бъдат обстоятелства, утежняващи наказателната отговорност. Българското наказателно право обаче не допуска такова нещо. То изхожда от доктрината, че съдията е в правото си да решава по свое усмотрение дали мотивите са расистки, или други. За разлика от много европейски наказателни кодекси българският не съдържа изброяване, макар и примерно, на възможните утежняващи наказателната отговорност обстоятелства. По тази причина

расистките и ксенофобските мотиви много рядко се обсъждат

Дори когато има престъпления, извършени с такива мотиви, това много рядко се обсъжда в едно наказателно производство. Нищо не задължава съдията да ги разследва. България е осъдена няколко пъти от Европейския съд по правата на човека в Страсбург за това, че не е разследвала расистките и ксенофобските мотиви. А рамковото решение изисква това. Новият законопроект за изменение и допълнение на Наказателния кодекс загърбва този въпрос и той си остава в старата доктрина.

ОБЕКТИВ: Ние познаваме практиката в рамките на старата доктрина – законът почти не се прилага, може да се каже, че той е неработещ. След като и новото разширение не прецизира понятията, каква е вашата прогноза – все така неработещ ли ще остане законът?

КРАСИМИР КЪНЕВ: По чл. 162, както е бил формулиран, през 2004 г. има осъден един ром в Пазарджик за подбуждане на национална вражда към българите. Виждаме, че дори в стесненото поле на чл. 162 той е приложен избирателно, като имаме предвид какво се е случило в публичното пространство в България през всичките тези години. Не е ясно дали при разширяването на чл. 162 ще бъдат осъждани повече хора, които подбуждат омраза и дискриминация. Много е вероятно обаче прилагането на този закон да се насочи към

хора, които прилагат враждебното слово към политици

и хора с по-добро имуществено положение.
Има друг текст от Наказателния кодекс – за дискриминационно уволнение. Той се прилага по-често. Но когато всички признаци са събрани заедно, не можем да разберем дали дадено уволнение се прилага заради етническа принадлежност, или заради другите признаци, където се включват политически убеждения, политическа принадлежност и т.н. Как оттук нататък ще се прилага чл. 162 е голям въпросителен знак. По-скоро той би имал ефекта на смразяваща санкция, особено срещу журналисти, които внушават враждебни нагласи срещу политици.

ОБЕКТИВ: Г-жо Ваксберг, разбирам упреците ви към медиите заради насаждането на слово на омраза. Не по-малко тревожни обаче са опасенията за цензурата и автоцензурата, които ще предизвика това разширение.

ТАТЯНА ВАКСБЕРГ: В „кухнята” на журналистите се водят неформални разговори, че около 90% от съдържанието на пресата е пълно с платена информация. Какъв удар нанася това срещу медиите? Да не би правителството да нанася този удар?! Очевидно е, че пресата няма рефлексия върху себе си. За да не бъда толкова остра към групата, към която би следвало да принадлежа, ще кажа, че текстът, който внася правителството, със сигурност е посегателство върху свободата на словото. Това предложение идва от страна, която е класирана от „Репортери без граници” на 70-о място в списъка на страните със свободно слово, което за изтеклите 4 години означава сериозно преместване назад. През 2006 г. България е на 36-о място, през 2004 г. е на 34-то място. Нашата страна оттогава досега

регресира с всяка изминала година, именно вследствие на цензурата и автоцензурата

Едно правителство, изправено пред такава статистика, би трябвало да трепери да не би следващата година да се озове на още по-задно място. Съдейки обаче по предложението, което се внася в момента, резултатът би бил точно обратен. Следващата година този индекс за България ще се влоши.

ОБЕКТИВ: Тревогата е, че с това престараване при транспонирането на рамковото решение управляващите предпоставят този регрес и правят поредния опит за още по-категорично канализиране на медиите.

КРАСИМИР КЪНЕВ: Допускам, че това би могло да има такъв ефект, но не съм много притеснен за централните медии. Мисля обаче, че за малките медии в малките населени места този текст би имал изключително деструктивен ефект. Трудно ми е да си представя, че някой може да тръгне срещу вестници като „Труд”, „24 часа” и т.н. Всеки, който пропагандира данък „лукс”, попада под ударите на закона, защото това е дискриминация въз основа на имуществено положение. В малките населени места обаче прокурори и други местни величия няма да имат никакъв проблем да тръгнат по петите на журналисти, които са ги критикували за нещо.

ОБЕКТИВ: Един от аргументите на управляващите е, че за да се търси наказателна отговорност на някого, не е достатъчно той само да пише с „омраза”, а да „проповядва или подбужда” към такава. Освен това, действията проповядване и подбуждане не могат да бъдат постигнати с еднократно изявление.

КРАСИМИР КЪНЕВ: В рамковото решение се казва: „подбуждане към омраза и насилие”, а в нашия Наказателен кодекс се казва „подбуждане към омраза, дискриминация и насилие”. Едно е да подбуждате към омраза, друго е да подбуждате към дискриминация. Пропагандирането на данък „лукс” е подбуждане към дискриминация, но не и към омраза. Може да има някакви вътрешни мотиви, свързани с омраза, но това може да се представи като мярка в обществен интерес, а не като нещо, непременно свързано с омраза към някои групи. В този пункт Наказателният кодекс, когато говори за подбуждане към дискриминация, отива по-далеч от рамковото решение. Например

този, който иска въвеждането на прогресивен подоходен данък, подбужда към дискриминация,

защото този данък облага по-богатите с по-голяма сума в сравнение с по-бедните. Тоест това е дискриминационна мярка по своята същност.

ОБЕКТИВ: Друг аспект на дисбалансите е максималният срок за изтърпяване на наказанието – 4 години.

КРАСИМИР КЪНЕВ: В рамковото решение има и долна граница. Там максималният срок е 3 години лишаване от свобода, но има и минимален – една година. Наказанието е от 1 до 3 години. Нашите законодатели обаче не са сложили долна граница, за да може примерно на някой журналист в провинциален град да му сложат солидна глоба (а глобите са солидни) и с това въпросът да приключи, без да се отива до тежка наказателна санкция, каквато изисква рамковото решение.

ОБЕКТИВ: Но горната граница е завишена в сравнение с изискванията на рамковото решение.

КРАСИМИР КЪНЕВ: Не допускам да бъде прилагана в този си вид. Мисля, че ако някога бъде прилаган този текст, то ще бъде по отношение на т. нар. други признаци и то главно с наказателни глоби.

ОБЕКТИВ: Прави впечатление дисбалансът между наказанието, което се предвижда за подбуждане към омраза и дискриминация, и наказанието за престъпления от омраза – в това отношение НК предвижда до 6 години лишаване от свобода.

КРАСИМИР КЪНЕВ: В чл. 116 (за убийствата и телесните повреди) се правят изменения за расистките и ксенофобските подбуди. Смятам, че това е добро развитие, но това не са единствените престъпления, които се извършват по такива подбуди. Рамковото решение казва, че е лоша практика да се формулират наказателни състави, които да наказват расистки и ксенофобски престъпления към съществуващите състави в Наказателния кодекс, защото по расистки, ксенофобски и дискриминационни подбуди могат да се извършват всякакви други престъпления. Тук са обхванати убийствата и телесните повреди и с това е приключено. Един палеж също може да бъде по такива подбуди. Едно изнасилване – също. По-добрият начин е тези неща да бъдат обхванати в общата част на Наказателния кодекс, където се изброяват общите принципи на наказателното право. Може да има една разпоредба, че всякакви престъпления, извършени с расистки и ксенофобски мотиви, трябва да бъдат наказвани, а не както е направено тук.

ОБЕКТИВ: Госпожо Ваксберг, дали заплахата, която видяха журналистите в този законопроект, ще промени по някакъв начин отношението им към словото? Смятате ли, че разширението на чл. 162 ще подейства възпиращо на познатата словесна вакханалия?

ТАТЯНА ВАКСБЕРГ: Опитът от последните 20 години сочи, че каквато и промяна в Наказателния кодекс да бъде приемана, до момента, в който демократични кръгове не сложат отпор на това слово, то само се разширява. Дълбоко не вярвам във възпиращата сила на един закон, дори и да е съвършен, дори и да успее да намери идеалния баланс, защото няма да ни създаде нито идеално правосъдие, нито нова култура, нито професионална отговорност. Безпокои ме, че на журналистиката й липсва професионална отговорност. А това няма да стане със закон.

КРАСИМИР КЪНЕВ: Това е така. Трябва активно правоприлагане и саморегулиране. Саморегулирането в сферата на медиите показа досега, че не работи. Рамковото решение изисква да се наблегне на правоприлагането. То не изключва възможността медиите сами да се регулират, ако искат. Опитът на Германия показва, че саморегулирането в медийната сфера става под натиска на наказателната санкция. Не напразно то е най-развито в тази страна, където е и най-развито правоприлагането (наказателните санкции) срещу словото на омразата. В отговор на това идва саморегулацията на журналистическата професия. Мисля обаче, че ситуацията в нашата страна няма да се промени скоро. Във връзка с разпоредбите на чл. 116 и чл. 131, свързани с расистките и ксенофобските подбуди, ще добавя, че те са добре формулирани. Добре е, че към хулиганските са допълнени расистките и ксенофобските подбуди. Не знам обаче как ще бъдат тълкувани тези термини. Виждал съм в прокурорски постановления, свързани с чл. 162, че понятието „расизъм” по отношение на ромите е неприложимо, защото са от същата раса, от която сме и ние. Неприложимо е по отношение на евреите и турците. В старата редакция на чл. 162 се казваше „на расистка и национална основа”. Това беше извинението на прокурорите и съдиите да не прилагат тази разпоредба. Смятаха, че се отнася само до хора с различен цвят на кожата. Ако един бял човек осъществява дискриминационни действия спрямо друг бял човек, се смяташе, че това няма нищо общо с расизма и ксенофобията.

ОБЕКТИВ: Кое ще направи тези текстове приложими? КРАСИМИР КЪНЕВ: Наскоро писахме доклад до Агенцията за фундаментални права на Европейския съюз във връзка с прилагането на рамковото решение. Установихме, че то не е транспонирано в 6 пункта (преди да се предложи този законопроект). Правейки сега оценка, има транспонирани два пункта – чл. 162 и чл. 409, но остават нетранспонирани 4 пункта Първо, не се включва произходът, както се разбира в рамковото решение. Второ, не се включва подбуждането към насилие. Не е криминализирано в пълен обем оправдаването на престъпленията срещу човечеството. То е транспонирано в тесен обем, в който е дефинирано в Наказателния кодекс. Не е криминализирано оправдаването на престъпленията по Хартата на Международния наказателен съд (чл. 6), които са общо взето в този обем, в който съществуват в Римския статут.

ТАТЯНА ВАКСБЕРГ: Това е много съществено. Не че тук някой ще започне да ги преследва (не вярвам в това), но може би то ще създаде начало на култура на четенето на тези текстове и съзирането на целия кръгозор, което изключва възможността зад расизъм да чуеш „къдрава коса”, „негрите в Америка” и т.н.

КРАСИМИР КЪНЕВ: Да се наричат „престъпления срещу човечеството” е абсурд. Това са погрешни преводи от руски на стари международни договори. В какъв смисъл е престъпление срещу човечеството едно етническо прочистване?! То е престъпление срещу човечността, срещу хуманността. Не се търси отговорност от медиите. Не е транспониран и расисткият мотив.

ОБЕКТИВ: Всъщност голяма част от медиите коментираха като новост тези поправки в контекста им, че България ще налага наказателен режим по отношение на слово на омразата и дискриминация, въпреки че инкриминирането на тези деяния не е нов факт в нашето законодателството. Това, че голяма част от медиите и журналистите едва сега откриват това обстоятелство, е достатъчно красноречив факт до каква степен са работещи тези нормативни текстове.

Разговора води Димитрина Чернева

* * *

Министерството на правосъдието: Предложените изменения не целят да направят текста „по-приложим”, а да предвидят наказателно-правна защита за подбуждане или проповядване на омраза по всякакви признаци

(Отговори на Пресцентъра на Министерството на правосъдието)

И в момента в Наказателния кодекс съществува разпоредба, която предвижда затвор за проповядване или подбуждане към дискриминация, основана на расова или етническа принадлежност. Кое наложи към този текст да бъде прибавено и разширението за дискриминация, основана на „всякакви признаци, установени в закон или международни договори”?
Всяка една промяна в Наказателния кодекс, независимо дали произтича от въвеждането на изисквания на акт на Европейския съюз, изисква внимателен преглед на съответните разпоредби, които се изменят. Рамково решение 2008/913/ПВР от 28.11.2008 г. на Съвета на ЕС относно борбата с определени форми и прояви на расизъм и ксенофобия посредством наказателното право е един от тези актове, които породиха изготвянето на цялостен законопроект за изменение и допълнение на НК. В чл. 1 от това рамково решение са изброени правонарушенията, свързани с расизма и ксенофобията, които трябва да бъдат инкриминирани. Поради това, че в българския Наказателен кодекс, глава ІІІ „Престъпления против правата на гражданите” съществува самостоятелен раздел І „Престъпления против националното и расовото равенство”, законопроектът предлага изменение на наименованието на раздела и разширяване на приложното поле на действащата разпоредба (чл. 162, ал. 1 и 2). Това са класически бланкетни норми, при което за попълване на съдържанието на част от признаците на състава е необходимо да се приложат съответните специални закони извън Наказателния кодекс. Поради това изброяването на признаците за дискриминация или омраза е неизчерпателно и те следва да се попълват от изброяванията, които се съдържат в чл. 6, ал. 2 от Конституцията и чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация. Именно в Закона за защита от дискриминация се съдържат „всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна”.

Не се ли опасявате, че текстът дава възможност за субективна преценка от страна на прокуратурата, която може да повдига обвинения, които биха засегнали свободата на изразяване?
Представителите на прокуратурата са достатъчно високо квалифицирани, за да преценят кога едно деяние покрива признаците на престъпление по чл. 162 от НК. По същество изпълнителното деяние не е променено. За да се потърси наказателна отговорност на някого, не е достатъчно той само да пише или да се изказва с „омраза”, а да „проповядва или подбужда” към такава. Същото важи и за проповядване и подбуждане към дискриминация или насилие. В тези връзка следва да се има предвид, че действията проповядване и подбуждане не могат да се постигнат с еднократно изявление. Те представляват трайна дейност, целяща да бъде убедена голяма група хора в конкретни идеи. Това ще рече, че при възбуждане на евентуално наказателно производство трябва да бъде доказано, че извършителят е целял умишлена дискриминационна кампания чрез слово, печат или други средства за масова информация. Така че изявление или материал, съдържащ описание, мнение, цитат, по никакъв начин не може да стане обект на наказателно преследване.
Подбудителството към дискриминация на расова и етническа основа беше криминализирано и в досегашния текст на закона. Как ще обясните факта, че този текст от НК така или иначе почти не се прилага? По какъв начин новите изменения ще направят този текст по-приложим? Не влиза в правомощията на изпълнителната власт да коментира актовете на съдебната, доколкото двете са независими една от друга. Предложените изменения не целят да направят текста „по-приложим”, а да предвидят наказателно-правна защита за подбуждане или проповядване на омраза по всякакви признаци, предвидени в закон или международен договор. Но следва да се има предвид, че разпоредбите на НК съдържат и т.нар. „генерална превенция”, а именно - да се въздейства възпитателно и предупредително върху всички членове на обществото.

Смятате ли, че този текст отчита необходимия баланс между защитими права и ценности?
Такъв е стремежът, поначало възприет от Министерския съвет като вносител на законопроекти, засягащи правата на човека и интересите на обществото.