Пропаганда на килограм

Медия да си по време на война: колкото и да разпалваш битките, после никой няма да те закача. Войници, генерали, президенти – всички рано или късно стигат до съда, само чадърът над медиите остава. На тези мисли навеждат събития в Сърбия – там за трети път прокуратурата се опитва да повдигне обвинение срещу журналисти заради това, че са вдъхновявали или подбуждали нападения срещу цивилни. Казвам „опитва се“, защото в крайна сметка все не го прави. Страхува се, че ще я обвинят в потъпкване на свободата на словото.

Твърдението, че някои от сръбските медии носят вина за войните в Югославия наравно с партията на Милошевич, е толкова старо, колкото и войната. Още през 1991 едни сръбски журналисти обвиняват други сръбски журналисти в насаждане на етническа омраза към хървати, босненци и албанци, в умишлена дезинформация и в почти вербални призиви към саморазправа. Оттогава минаха повече от двайсет години, но обвиненията си останаха само по книгите, статиите и спомените. Не че е малко, но определено не е достатъчно.

Телевизията и централните вестници в Белград нанесоха едни от най-тежките поражения върху сръбската психика, като внушаваха години наред на хората, че ако те не живеят изолирано в етнически чиста сръбска държава, могат да бъдат унищожени от омразата на съседните нации. И ако впоследствие именно политиците, а не медиите, започваха войните, то медиите бяха непременният източник на смъртоносно вдъхновение за участниците в тези войни. Представяха убийците като герои, насърчаваха ги, поддържаха жив порива им към бойните полета.

В края на юни прокурорът по военните престъпления в Белград Владимир Вукчевич предупреди, че е готов да разследва престъпления, извършени от журналисти по време на войната, тъй като разполага с достатъчно материал, че има основание за такова разследване. В писмо до Независимата асоциация на сръбските журналисти (NUNS) той уточни, че подобно разследване не означава посегателство на свободата на словото.

Надали ще се намерят други заподозрени във връзка с войните, към разследването на които да е било подхождано с толкова много предпазливост. Сякаш журналистите са не просто извън социума, ами и над нещата. Истината е точно обратната: журналистите оформят общественото мнение и тяхната отговорност за това как го правят е много по-голяма, отколкото тази на другите.

Според редица показания и експертни доклади на трибунала за Югославия в основата на югославските войни стои страхът на обществата от етнически мотивирано нападение. Именно този страх тласка редица младежи към решението да се включат във войната. Омразата към другия е само следствие на този страх. Точно по тази причина всяко разследване на инциденти по време на войните неизбежно съдържа анализ на това кой или какво е породило въпросния страх, който на свой ред е довел до упражняване на насилие. Основателно ли е, примерно, убеждението, че ако сега не се убият всичките болни в болницата на Вуковар, хърватите ще изколят всички сръбски деца, които докопат? Последното е съвсем буквален пример – през 1991 г. сръбската телевизия съобщава, че в едно село близо до Вуковар (днешна Хърватия) са били „изклани 41 сръбски деца - нещо, което изобщо не се е случило. Съобщението е направено от журналисти и подхванато от журналисти. То се коментира, анализира и осъжда – пак от журналисти. И така до превземането на същия този Вуковар от сръбските части, поздравени – отново от журналисти – за достойния „отговор на клането“. Впрочем, един от журналистите, които правят това, е не просто журналист, но и лидер на професионална организация за защита на свободата на словото. Както припомнят едновременно Радио Свободна Европа и Southeast European Times, преди 20 години репортерът Нино Брайевич е поздравил в ефир сръбските „юнаци“ за „освобождаването“ на Вуковар, а сега същият този Брайевич е начело на Асоциацията на сръбските журналисти и коментира проблеми, свързани със свободата.

След войната твърде малко сръбски журналисти, участвали в пропагандната война на Милошевич, бяха изгонени от медиите си. Част от тях заведоха дела, че са били уволнени незаконно и повечето дори спечелиха. И до днес си работят. Не бяха изхвърлени от журналистическата общност, не бяха маргинализирани от обществото. А какво да говорим за това да бъдат разследвани.

Съществуват обаче противници на разследванията срещу журналисти, които нито са военнопрестъпници, нито дори националисти. Просто са публични фигури, които защитават журналистите при всякакви ситуации и смятат, че свободата на словото е абсолютна. Те твърдят, че прокуратурата ще е права да повдига обвинение само при едно положение – ако се намерят конкретни думи и действия на журналистите, които да свидетелстват, че те са подбуждали към насилие.

Такива думи има, но пропагандата надали може да бъде свеждана само до тях. Пропагандата е сложен сбор от намеци, метонимии, метафори, език на тялото, натрапчиви въпроси с дезинформация в тях, скрити внушения и какво ли още не. В един от случаите дори става дума за едно намигане от екрана – буквално. Направил го е един телевизионен водещ, когато режисьорът на пулт е „заменил“ - уж случайно – кадрите с босненския /мюсюлмански/ президент Изетбегович с кадри на шимпанзе. Водещият запазил мълчание, само намигнал в ефир.

Татяна Ваксберг е журналист. Автор е на книгата „Милошевич и Трибуналът" и на филма „Технология на злото" за насилствената асимилация на българските турци. Била е кореспондент на радио „Свободна Европа" в Хага и Вашингтон. Има три национални награди за разследваща и аналитична журналистика.