Сълзите на царицата

Историята е съставена от цифри

А Доброто и Злото се намират в съотношенията между тях. Не е чудно тогава защо цифрите, философски камък на историята, са подлагани на най-много обработка, а извличаните от тях съотношения непрекъснато са накланяли везните в една или в друга посока. Кабалистите смятат, че числата имат тайнствена сила, която носи енергия, власт, щастие, богатство, благоденствие или ... смърт.

По стечение на обстоятелствата новата българска история е извънредно зависима от използваните при нейното съставяне цифри. Към това се прибавя обстоятелството, че голяма част от нея е била „документирана” или в съответствие с член първи на Димитровската конституция, или от пришълци (в съответствие с техни интереси, симпатии или амбиции). Сравняването на получените в резултат противоположни версии за онова, което се е случило в страната ни през последните 100 години, и неизбежната при това полемика, е не само разговор между глухи, но и кино за слепи. В резултат всички сърбаме един исторически тюрлю гювеч, в който пропорциите от различни елементи са толкова случайни, че могат да предизвикат силно отравяне. Особено изложени на този риск са младежта и подрастващите, на които, според случая и в зависимост от преобладаваща моментна тенденция, се сервират мъчносмилаеми порции история, приготвени или в кухнята на соцтрадиционализма, или при неговите конкуренти: национално радетелни патриотари, които някои зоват с чуждата, стряскаща дума шовинисти. (На онези, които погрешно смятат шовинизма за сериозно политическо течение, бих искала да напомня, че той носи името на френския войник Никола Шовен, чуждо превъплощение на нашия роден Гюро Михайлов, известен с придобилия широка популярност анекдот за неговата готовност да се бие за отечеството при всички обстоятелства: след като граната откъсва три пръста на ръката му, храбрият Никола (Гюро) продължава да стреля, той не спира и когато друга такава отнася половината от черепа му, а когато бомба откъсва и крака му, продължава да вика „Напред”, докато санитарите тичат с него назад.)

Дори цифрите от събития, случили се само преди 50, 60 или 70 години, т.е. с възможност да бъдат разпитани все още живи свидетели, са толкова спорни, че предизвикват историци, политици и обикновени граждани да се хващат за косите и, загубвайки всякакво приличие, да сипят гръмогласни обиди едни към други в името на историята.

Така цифрите се превръщат от обективна реалност в

арена на политически схватки

Колко са били убитите в Батак? Самото задаване на подобен въпрос не е без рискове за личната сигурност на любопитния. Сто и петдесет години по-късно фиксацията върху цифрите в тази българска трагедия добива понякога патетичен характер. Макгахан говори първоначално за 3 000. Американският консул Юджийн Скайлър, потресен от гледката, бърза да съобщи цифра 5 000, докато Димитър Страшимиров като най-близък съвременник на събитията дава списък, според който цифрата е 1 658 с почтена уговорка, че може да е невярно преувеличена. Заедно с градуса от справедливото възмущение от извършеното, както неведнъж се случва, се покачва и цифрата на жертвите. Виктор Юго вече твърди, че са 9 000, а в някои публикации се говори дори за десетки хиляди. Автори на едно германско изследване, които неотдавна се опитаха (може би несръчно) да сложат порядък в тази тема, бяха медийно линчувани, въпреки че всеки поклонник на лобното място на загиналите, църквата, си е дал ясна представа за нейната все пак ограничена вместимост...

Колко са жертвите при бомбардировките в София през 1943? „Хиляди”, кълнат се някои „очевидци”, „стотици”, казват други, сверявайки справките. Прибавяните произволно нули всъщност изразяват степен на англофобия и американофобия, които продължават да си имат традиционно поддръжници в определени български кръгове. Да се установи истината не е особено трудно при това. Според официални данни на Военната академия „Г.С.Раковски” през войната са били бомбардирани 168 населени места в НОВИТЕ граници на България (ще рече включително Македония и Беломорска Тракия), като общият брой на жертвите в тези очертания е 1 828. По същото време Югославия е загубила около 300 хиляди военни и 1 милион и 300 хиляди цивилни, а Полша –6 милиона, от които 3 милиона евреи и120 хиляди военни.

Невероятни разминавания има и в „историческите” сведения относно военните жертви по време на участието на България на страната на съюзническите сили през 1945. В редица книги (дневници, спомени и др.) цифрите са обратно пропорционални на симпатиите към самите съюзници. Източници, които са били пламенно свързани с великобългарската доктрина и със съюза с германците, преувеличават жертвите, докарвайки ги до 40 000 [1] (т.е. една трета от цялата Първа българска армия, взела участие в сраженията). Според данни на ЦВА обаче цифрата на убитите войници е 8 337, като в Архива съществува и почти пълен поименен списък на загиналите. За сравнение общият брой на жертвите на бойното поле през Втората световна война е 25 милиона души, като 19 милиона от тях са избити от бившия съюзник на България, нацистка Германия.

Любопитна игра с цифри представляват и данните за партизанското движение. Тук цифрите нарастват също пропорционално на симпатиите към него. Според първия направен отчет от БРП(к) през октомври 1945 г. партизаните (наричани от властите „шумци” или „шумкари”) са около 7 000. Само десет дни по-късно нов отчет набъбва цифрата до 50 000. Според едно съвременно изследване техният брой обаче не е надхвърлял 10 000, като с точност се знае, че 3 055 са загинали, като срещу 330 е била произнесена смъртна присъда от правителството на Богдан Филов. На Парижката мирна конференция от 1947 г.(10 февруари) правителството на Кимон Георгиев дава обаче измислени данни, за да придаде тежест на партизанската съпротива срещу германците – то заявява 29 210 убити партизани и ятаци и 1 590 смъртни присъди, като и двете цифри са неверни и измислени. Вестник „Дума” в една по-съвременна ситуация отива дори още по-далеч, когато увлечен в предизборна агитация преди първите демократични избори от 1990 г. твърди, че убитите партизани и ятаци са били над 100 000!!!

С напълно огледални средства си служи и противниковият лагер. Съдът над германските съюзници се изражда в уродлива разправа с политически противници не само в България, но и в други страни. Това дава основание на антикомунистическата коалиция да си послужи с късна дата с пропагандна цел с цифрите от онази епоха. В различни източници след 1989 г. се твърди, че жертвите на терора в България от 1945 достигат до 135 000 (любопитна подробност е, че тази невярна цифра първоначално е указана от източници, близки до царското семейство, а по-късно е използвана официално дори в Софийския университет [2]). Тя е обаче също толкова абсурдна, както и набъбналите партизански отряди. Според данни на ДА(Държавен архив), започналите по решение на Техеранската конференция на съюзниците извънредни съдилища за съдене „виновниците за войната срещу съюзените народи и извършените злодеяния” издават в България 2 680 смъртни присъди, цифра смущаващо голяма, ако се съизмери например с Франция, където смъртните присъди са 6 500(там биват разстреляни без „присъда” още над 20 000 колаборационисти, практика, която безконтролно е прилагана и в други страни, включително България, където цифрата никога не е била уточнена). Пълна глупост е обаче добилото широка употреба в някои среди сравнение на българския Народен съд и неговите 2 680 присъди (част от които несъмнено несправедливи) с Нюренбергския процес с неговите само! 12 смъртни присъди. Процесът в Германия беше върхът на наказателната пирамида, в подножието на която в цяла Европа бе извършена денацификация, придружена от стотици наказателни дела с тежки присъди, някои от които продължават и до сега поради приетия европейски закон за липса на давност за военни престъпления. Страшното е, че смъртта като последна инстанция за извършените през Втората световна война злодеяния не взема предвид степента на престъпленията. Тя е една и за убиеца на милиони Адолф Айхман, обесен през 1962 г., и за палача на 11 343 македонски и тракийски евреи (от присъединените към България територии) Александър Белев, осъден на смърт задочно през 1945.

Пълно историческо затъмнение

настъпва обаче, когато цифрите изобщо не съществуват. Не се говори за тях, не се споменават в изследванията, просто са се изпарили от историята, толкова скрупольозна в други случаи! Тогава везната между доброто и злото остава в безпогрешно равновесие, което задоволява всички, защото от двете й страни вместо цифри е поставено леко перце, безтегловно като току що почистена памет.

Не си спомням например някой да е споменавал през последните 20 години, а и преди това, цифрите, засягащи България, от Парижкия мирен договор, подписан на 10 февруари 1945 и влязъл в сила на 15 февруари същата година, в който равносметката за България и нейната авантюристична политика между 1941 и 1944 се изразява само в числа. Толкова големи, че е трудно да бъдат забравени. Освен умишлено.

Според него България е задължена да изплати 45 милиона долара репарации на Гърция и 25 милиона на Югославия заради вредите, нанесени от българските окупационни войски. Спрямо днешните парични стандарти тези цифри имат точно десетократна стойност. Изплащането е трябвало да стане в стоки по цени от 1938 година, завишени само с 10-15%, което е увеличило реалната стойност на задължението до 119 милиона долара. Дори тази сума е била многократно по-ниска от репарациите, определени с Ньойския договор, но е била почти два пъти по-голяма от реално изплатените по него суми. В допълнение към това, репарациите е трябвало да бъдат изплатени само за 8 години, което е правело годишните вноски над 8 пъти по-високи от плащаните по Ньойския договор. Стойността им се е равнявала на половината от целия годишен износ на страната през 1945-1946 година. Освен наложените репарации, България се е отказала от всички свои вземания от Германия за времето след 1 септември 1939 година, включително от периода преди влизането на България във войната. Стойността им е била около 100 милиона долара, главно неизплатени стоки, изнесени в Германия въз основа на клиринговите взаимоотношения между двете страни.

Да, цифрите са коварен указател в историята и понякога е по-добре изобщо да не бъдат споменавани. Така поне смятат единодушно политици от различни български течения след войната, включително представители на комунистическия режим, поради което огромните задължения на България не се споменават в учебниците по история. Затова пък ние, които израснахме през годините на репарациите, добре си спомняме недоимъка, купонната система, опашките и обедняването, които при цялата неспособност на комунистите да организират стопанството, няма как да са ни сполетели внезапно след претенциите за икономически разцвет в годините преди и по време на войната, когато България е била доставчик с хранителни и други продукти на Германия, които са й били заплащани с райхмарки или дори със злато.

И още една цифра е подложена на безмилостна цензура, преди да изпълзи като тревожен фантом и да положи мрачната си сянка върху всички версии (леви, десни, центристки и монархически) за историческите отговорности на България през периода 1939-1944.

11 343. Убити невинни жени, мъже, деца и старци

За първи път тази цифра се появява като директно обвинение през 1953 г., когато при откриването на музея на Холокоста „Яд Вашем” в Ерусалим, в мрачната експозиция от гранитни колони като надгробни паметници с надпис върху всяка с броя на жертвите и страната, от която са били изведени, е включено и името на България. Надписът гласи дословно следното „11 343. Bulgaria (occupied territories)”. Признавам, когато през 1991 г. за първи път видях този надпис (по време на едно парламентарно посещение в Израел), бях силно смутена, както и всеки друг български гражданин, изправен пред него и пред една непозната дотогава реалност.

Борбата срещу този надпис, водена от едни от искрени родолюбиви мотиви, а от други – от користни подбуди, е широко известна на българската общественост. Тя помогна между другото да стане известна заслугата на истински спасители, като част от тях бяха удостоени с най-високото звание на Израел „праведници”. Ето техният списък: [3]

YAD VASHEM יד ושם

The Holocaust Martyrs` and Heroes` Remembrance Authority

רשות הזיכרון לשואה ולגבורה המחלקה לחסידי אומות העולם

The Righteous Among the Nations Department
P.O.B. 3477, JERUSALEM 91034,
TEL 02-6443521, FAX. 02-6443743 . ת.ד. 3477 , ירושלים 91034 , טל. 02-6443521 , פק

Righteous Among the Nations Honored by Yad Vashem
By 1 January 2011
BULGARIA

NAME YEA R
Dimitrov, Rubin 1963
Georgieva Damianova Popstefanova, Anna 1983
Gerdjikov, Dr. Pavel 1980
Ichcova-Paseva, Vera 1987
Ivanov, Mladen 1991
Ivanov, Vasili 2007
Kazasov, Dimo 1966
Kiril (Konstantin Markov) 2001
Kostov, Atanas 2002
Kurtev, Vladimir 2010
Michailov, Michail G. 1971
Michalev, Petar 1973
Momchilov, Ivan 1991
Peshev, Dimiter 1973
Sertchedzieva, Anna 1983
Souitchemesov, Assen 1973
Stefan (Stoyan Popgueorguiev) 2001
Stoicheva Stanka 2004
Vasileva, Nadejda 2001

Интересно предизвикателство за мен бе да проверя как цифрата 11 343 се е отразила върху паметта на съвременниците й. Тя е особено интересна от гледна точка на кабалата, защото съдържа два пъти числото 13, към което българският цар Борис Трети е изпитвал суеверен страх. В Дневника на Богдан Филов е описана сцена (потвърдена и в дневника на съпругата на министър-председателя), в която министерска делегация, която трябва да замине за Германия, изчаква пред самолета да стане 12 часа и 1 минута в полунощ, за да не наруши изричната забрана на царя никога да не се пътува на 13 число. Както вече имах възможността да подчертая в „Апокриф за цар Борис Трети”, не намерих доказателства, че цифрата 11 343 е нарушила съня и спокойствието на българските политици от онова време, предизвикали една незаличима злина.

„Политиците, царете, министрите са студени и пресметливи хора. Върху плещите им тежи отговорност за държавата, която не могат да си позволят да похабят с частни сантименти.” Такива мисли минаваха в главата ми, докато изучавах подробно Дневника на Богдан Филов, четях докладите за разговорите му с Цар Борис, телеграмите и документите, описващи териториалните пазарлъци с германците и онова, което министър-председателят и по-късно Регент е наричал с гордост Realpolitik. Но тези документи не дават достатъчно светлина върху мотивите да бъде извършено едно престъпление срещу цяла една група български граждани (става дума за българските евреи, подложени на репресии по сила на Закона за защита на нацията), колкото и полезно да е било то в перспективата на глобалната политика. Или да се пожертват човешки животи заради територии. Да бъдат погазени основни човешки права, защитени не само от закона, но и от каноните на християнството. И моля ви, господа историци, не ми разказвайте баснята, че за да бъдат спасени едни евреи, са били пожертвани други. Че с живота на едните е бил платен животът на другите. Просто е неуместно и звучи доста глупаво. Поставя на изпитание човешкото приличие на всички ни, но и вашата интелигентност да съставяте сценарии. Обстоятелствата ми помогнаха да намеря документи на някои от депортираните, включително рождени свидетелства, издадени от Скопската община през 1911 и 1912 г. и написани на чист български, което доказва, че са били несправедливо третирани като чужденци от българските власти и просто са били продадени на германците. Наистина непонятно, ако не е било добре обмислено злосторничество!

Зад всеки голям политически мъж стои обаче една умна жена. Онова, което тя може да ни каже, е ключ и към най-сложните комбинации на политиката, извършвана пред очите й.

Затова интерес представляват

свидетелствата на съпругите

За щастие, някои от тях са останали в писмен вид и, въпреки известни съмнения относно стопроцентовата им достоверност, дават възможност да се потопим в историята на цифрите от онази епоха, така както те са преминали през женските дневници и спомени.

Жените са играли съществена роля в новата българска история, макар и повече задкулисна. Но кому не е известно, че именно там, зад кулисите се подготвят истинските събития, драми и интриги, че документи, фотографии или разкази зад сцената показват участниците в тях не с театралните маски, които носят пред обществото (на парадите, в Народното представителство, в Двореца или в Юнион клуб), а с действителни изражения на лицата им, че думите, изречени спонтанно и мигновено предадени от уста на уста в малкия затворен кръг на българската политика, попадайки след това в спомените или в дневника на някоя скрупольозна министерска съпруга, изразяват по-точно мисли и намерения на управляващите, че нережисираните задкулисни жестове са оставили понякога по-дълбоки следи, отколкото заучените речи.

Евдокия Филова, Султана Рачо Петрова, Екатерина Каравелова, Юлия Малинова, Марион Станчова, царица Йоанна, княгиня Евдокия, Елена и Мария Петрови - не само техните имена, но техните действия, преценки, женска дипломация, понякога интриги, са оказали несъмнено влияние не само в частен, но и в по-широк смисъл върху най-чувствителни моменти от българската политика. Не всички от споменатите са оставили подробни писмени свидетелства за своя живот и дейност, но следите от техните явни и тайни стъпки в кулоарите на българската политика могат да бъдат ясно проследени.

От немалкото епистоларна и мемоарна литература две книги представляват своеобразен

 женски диалог от епохата,

при това воден на най-високо равнище. Това са Дневника на Евдокия Филова за периода 1939-1944 (издаден през 1992 г., издателство „Христо Ботев”) и „Спомени на царица Йоанна” (писани през 1964 и издадени на български през 1991 г., Университетско издателство „Климент Охридски” и издателство „Корона”).

Евдокия (Кита) Филова (1901–1973), по баща Петева, е представяна в историографията като „най-интелигентната първа дама на Царство България” [4]. Повод за това дава нейната германска диплома и по-късната й работа в Етнографския музей в София.

Тези факти не бива обаче да се преувеличават.

Дипломата е от университета във Вюрцбург (факултет по философия, където освен католическа теология се изучава още култура, география и други общохуманитарни предмети). Самият Вюрцбург е през 20-те години на миналия век малък град в Бавария (около 80 хиляди), чиято университетска клиника и болница оставят мрачна диря в историята на националсоциализма. В нея са умъртвени 100 000 психиатрични пациенти от цяла Германия, там се разработва под ръководството на печалноизвестния професор Вернер Хайде (декан на Медицинския факултет) специална методика за евтаназиране на тежко болни и инвалиди и за стерилизация на „непълноценни”. През март 1945 г. Вюрцбург е сринат почти до основи от английски бомбардировачи, като 90% от сградите са унищожени. Пометен е и въпросният университет.(Днес е възстановен като модерно учебно заведение.) Предполага се, че идеологическото си възпитание, силно изразено в целия й живот, Евдокия Филова получава именно във Вюрцбург, град към който не е безразлична и посещава по-късно и със съпруга си Богдан Филов.

Колкото до подготовката й като изкуствовед, Филова несъмнено е разбирала от носии, колани и килими (написала е студии за всеки един от тези предмети). От изкуство в европейския смисъл на думата обаче определено не е разбирало нищо, ако се съди по написаното от самата нея. Особено е харесвала италианската класическа живопис и е можела да води салонен разговор за разликата между Рафаело и Леонардо. Но не е имала никакво, абсолютно никакво познание върху останалата част от европейската живопис или скулптура, от модерни автори или течения, които, в пълен синхрон с официалната културна политика на националсоциалистите, са й се стрували упадъчни и первезни.

Културните й контакти с български културни дейци са се ограничавали със Сирак Скитник (заради приятелство с жена му), с Нейка Икономова (посредствена пианистка и нейно протеже) или с някои фолклористи като Райна Кацарова, които използвала, за да забавлява германските си гости с демонстрации на български фолклор. През 1941 г. е поканена за членка на Съюза на българските писателки (куртоазен политически жест, подобен на придобитите по същото време титли от нейния съпруг Богдан Филов „доктор хонорис кауза”), но нейната дейност се изчерпва с участие в няколко организирани чая и четения, които дамата намира силно отегчителни. „Всички са неталантливи и досадни”, отсича тя. Къде ли е била по онова време Дора Габе? Или видната поетеса не е била допускана на тези дамски поетични чайове по причини, които нямат нищо общо с поезията, но със ЗЗН?

Стихията на Евдокия Филова са били обаче

политическите интриги

Има някаква невероятна откровеност, с която самата тя разказва за тях в своя дневник. Кита Филова е осъществявала пълен контрол върху антишамбъра на българската политика. Тя е прецеждала всеки слух, всяка клюка, всяка случайно изтървана дума, които са се превръщали в безмилостно оръжие в ръцете й. Дамата, която е обичала да прекарва времето си в Юнион клуб, на бридж, в Чамкория, в Двореца и най-вече на посещения в Германия и Австрия, не си е губела времето извън бурния светски живот, в който е участвала. Изключително положителна към министър-председателя Кьосеиванов (докато собственият й съпруг Филов стане негов министър на просвещението), тя става по-късно от позицията на премиерша безмилостна към бившата премиерска двойка, подозирайки я, че иска да отнеме на нея самата и на съпруга й целия блясък, който им се полага. Филова употребява цялото си влияние Кьосеиванов да бъде отстранен от политическата сцена, нелека задача предвид симпатиите на Царя към него, осуетява назначението му за посланик в Рим или Берлин, където ще има видимост, и го изпраща в безличния Берн, където злорадо го обрича на „пълно забвение”. Тя разпределя посланически постове, мести като пешки угоднически превити политици, достатъчна е една неприятна дума или лошо впечатление от съпругата, за да бъде секвестиран дипломатическия фрак на Драганов или някой друг важен за времето дипломат.

По същия начин постъпва дори с германския посланик Рихтхофен, с чиято съпруга Розине поддържа първоначално близки, почти приятелски отношения. В момента, когато разбира, че посланическата двойка е отзована, за да бъде назначен отявленият националсоциалист, оберщюрмбанфюрер Бекерле, Филова отстранява моментално двойката Рихтхофен и ускорява заминаването им.

Особено безмилостна е фрау Филова към всички жени, които се изпречват на пътя й. От интригите й си изпатват Екатерина Каравелова, вече 80-годишна, защото се осмелява да протестира срещу мерките против евреите, Влада Рачо Петрова, която става говорителка в радио Лондон, и след истински истерични сцени на Филова е осъдена задочно на смърт за „предателство”. Филова сплетничи срещу всички англофили като Буров, Чомаков, придворните дами Петрови. Научавайки, че в деня на подписването на Тристранния пакт (1 март 1941 г.) от съпруга й във Виена, Елена и Мария Петрови са поканили английския посланик на чай, Филова побеснява, веднага докладва на мъжа си и изисква от него уволнението и на двете от Двореца. В настъпилата конфузия между кабинет и Дворец двете англофилки стават жертва и биват буквално интернирани от България в Будапеща. (Оттам те се завръщат едва след смъртта на Цар Борис). Техните глави са лично поднесени от всемогъщата Филова на поднос на германското посолство:

„10 март 1941. Розинхен Рихтхофен днес дойде да си поприказваме насаме след пакта. Петровите са уволнени! Казах й, че още никой не знае. Тя остана изненадана, приятно, разбира се.” (Дневник на Евдокия Филова)

Ако има нещо, което Филова да мрази колкото евреите, това са англичаните и американците. Интересно е да се прочете, как една дипломирана дама с привидно изискани маниери, сипе ругатни. „Англичаните са просто смешни... те сипят само лъжи... Тази зверщина може да бъде само английска... Гадни, подли англичани, какво искат от нас, мръсни американци...”

Освен елегантните и скъпи тоалети (почти на всяка страница в дневника Филова описва подробно дрехите, с които е облечена), черният хайвер, който консумира в големи количества, докато в България вече е въведена купонната система и има остър недоимък от храни [5], общественото си положение на премиерша, лукса (почти трогателно е описанието на радостта й при получаване на личен подарък от Гьоринг, спортен автомобил марка „Horsh » със седалки от червена кожа) фрау Филова обича страстно две неща: германците и царската фамилия.

Тя се умилява до сълзи при преминаването на германските войници през България и по-конкретно през София (750 000!), приписвайки собствените си чувства на целия български народ („Всички добри българи са весели и доволни от тяхното идване.”). „Лошите” в нейните представи се делят на три категории: англофили-предатели, евреи и „шумци”. Тя тича в покрайнините на София, за да види първа германските колони, натоварена с подаръци – 50 000 чифта чорапи, 100 000 пакета с ябълки, шоколад и други вкусотии. Организира акция за средства и събира над 10 милиона лева за подаръци, както и „милиони яйца” (твърде озадачаващ подарък!), а за Коледа надминава себе си, защото подема акция за поканване в софийски семейства на германски войници. Според фрау Кита напливът бил толкова голям, че не можели да удовлетворят записалите се и 3 000 семейства останали без германски гости! „Работа, работа, работа!”, пъшка госпожата, но не се предава.

Евдокия Филова описва картинно бомбардировките в София, извършени от „тези зверове” англичаните, които кълне като най-обикновена махленка, и силно преувеличава броя на жертвите. Никога, дори след Сталинград, през главата на тази учена дама не минава съмнение, че вероятно има и друга истина, освен тази, изфабрикувана от мегаломанските амбиции на собствения й съпруг. Онзи, който е успял от обикновен университетски професор да се издигне светкавично до министър, министър-председател и Цар Заместител (както заядливо го наричат собствените му колеги след провъзгласяването му за регент) в една кариера, постигната заради една единствена причина – безпрекословно, марионетно подчинение на Хитлер.

Обожанието на Евдокия Филова към царското семейство и по-скоро към царица Йоанна е болезнен монолог за непостижимо приятелство, към което Филова се е стремяла. Тя с трепет очаква всяка покана за ауденция, искрено страда, когато такава не идва, опитва се да угоди с всякакви средства на царицата, да се приближи максимално до нея. Уви, без успех.

Царица Йоанна е точно обратното на Евдокия Филова:

необикновено въздържана, без всякаква външна суетност (като млада е дала обет за скромност на Францисканския орден), напълно аполитична и със съзнание за благотворителност като част от професията и сана й на царица.

Този образ, запазен в българската памет, е за съжаление доста накърнен от текст, издаден като нейни спомени.(„Царица Йоанна. Спомени”, 1991 г.) Освен малко автобиографични данни, свързани с нейната младост и с първите й впечатления от България, неголямата книга представлява своеобразен монархически манифест, написан очевидно с определена цел и чийто автор едва ли е царицата. Съставянето на този документ с определена династична насоченост ни кара да съжаляваме, че тази добродетелна жена не е имало правото да разполага изцяло дори със собствените си спомени, които несъмнено биха хвърлили, при цялата й откъснатост от политическия живот, допълнителна светлина върху българската политика от един важен за историята момент. Защото тези спомени биха могли да бъдат антипод на ненужната бъбривост на Кита Филов, а, кой знае, може би и на едно друго разбиране за сполетелите България събития до 1943 г.

Книгата е написана прочее от журналиста в La Stampa Джовани Артиери, който в случая не е обаче само традиционният „писател в сянка”, функция нееднократно използвана при автобиографични трудове на известни личности. Артиери(1904-1995), известен с монархическите си убеждения, е силно изкусен от политиката и двукратно става депутат. Интересна подробност, която обяснява не само привъзаността му към Царицата, но и много от изложените в книгата идеи и „факти”, е че през 1944 г. журналистът успява да получи титлата „граф” (conte) не от другиго, а от Умберто Втори, брат на царица Йоанна. След детронирането на Савойската династия в Италия и на Кобургите в България (по силата на референдуми, непризнати от монархическите фамилии и до днес) започва дългият път на монархическа идеологическа борба и пропаганда, чиято крайна цел е пълно или частично възстановяване на правата на династията. Книгата на Артиери, защото струва ми се, той е истинският автор, е излязла през 1964 (на италиански), вероятно за да представи рамков договор на претенциите на династията спрямо комунистическа България. Често в нея са цитирани чужди текстове, например откъси от Дневник на Цар Борис, в които се дава характеристика на Хитлер (впрочем интересно е да видим този документ!) или публикувани вече обяснения на Симеон Сакскобурготски относно неясната история с неговото пребиваване в Американската военна академия Valley Forge. Представянето на тези текстове като „спомени” на Царицата несъмнено поставя в конфузно положение не нея, а журналиста-изповедник. Твърди се, че от онази епоха започват и неофициалните контакти и „преговори” между династията и комунистическия режим. Целите на тези „преговори” бяха частично осъществени прочее в България с връщането на Симеон Сакскобурготски като министър-председател и в резултат на добре подготвени и отдалеч организирани избори. Че династичните претенции на детронираните монарси съществуват и до днес, показа и един пресен факт в нашата съседка Румъния. Съвсем неотдавна (на 25 октомври) 90-годишният Михаил Хохенцолер, детрониран крал на Румъния, успя да се възкачи на трибуната на румънския парламент и да произнесе политическа реч като истински монарх.

Не мога да не спомена една важна подробност, която е очебийна при проникването в цитираните два „женски” текста, в духа на епохата и в ровенето в онези рани, които засягат повече от едно семейство, пък било то министерско или царско.

В своя дневник Кита Филова, която е следяла макар и отдалеч всяка нейна стъпка, споменава на два пъти

сълзите на Царицата

Единият път е при смъртта на съпруга й, страшно изпитание за останалата сама в чужда страна вдовица с две невръстни деца. Тези сълзи са семейна собственост на династията и учтиво ще ги премълчим. Но има едни други сълзи, за които Филова пише с нескрит гняв:

„19 март 1943. ...Казаха ми, че Даскалова и две други министерши ходили у Марион (Станчова) да предаде на Царицата, че евреите били изпращани в Полша - от новите земи, с най-големи жестокости, и че Марион предала веднага на Царицата, която плакала много. Разбира се, че тези три министерши са отишли да говорят това не толкова от състрадание към евреите, отколкото от озлобление и опозиция към правителството. За съжаление това е така – щом излязат от кабинета, започват да говорят срещу правителството, в което са вземали участие само няколко дни преди това. Така Даскалова казала: „Клетвите на евреите и нас ще постигнат, защото и ние сме работили с тези хора (които ги депортират)”. Така е, генерал Даскалов и жена му се оказаха по-злокачествени от другите. Той и тя открито говорят против правителството.” („Дневник”)

Странно, но в мемоарната версия на синьор Артиери тези сълзи липсват. Лошо за един „Ghostwriter”! Винаги сдържана, царица Йоанна би си спомнила за пролетите сълзи за убитите в Полша евреи, както прави това при смъртта на съпруга си и по–късно на девера си, принц Кирил. Тези сълзи са анулирани от нейната биография, както и думата „евреи”, която не се появява на нито едно място в целия текст, като че ли авторът е пропъдил един фантом, който е можел да помрачи династичното благоприличие на разказа.

В този случай синьор Артиери е бил лош писател, лош психолог и лош съветник. Нека добавим, и жалък кабалист. Защото историята е в цифрите, а доброто или лошото в нея – в техните съотношения. Тези няколко сълзи на царицата, поставени върху везните на историята, биха могли да олекотят гранитната тежест на онова фатално число от 11 343, изписано някога върху надгробния паметник на Яд Вашем. И понеже в историята съвпаденията са повече от случайностите, нека напомним повторно, че тази цифра в своето кабалистично изражение съдържа не един, а два пъти числото 13.

Онова число, от което цар Борис Трети суеверно се е боял през целия си живот, страхувайки се, че може да донесе нещастие на него и на цялото му семейство.

Текстът е препечатан от сп. „Биограф”

Леа Коен е музиколог, писател, политик и дипломат. Автор на 7 романа и статии за култура, изкуство и политика. Депутат във ВНС.