„Смърт и изгнание” – има ли такава история?

„Това е история на мюсюлманското страдание,
но не защото само мюсюлманите са страдали,
а защото е необходим коректив на традиционното,
едностранчиво отразяване на историята на турското
и мюсюлманското население в региона.
Вярвам също така, че това е история,
която има своята самостойна легитимност.”

Това пише Джъстин Маккарти, професор по история в Университета в Луисвил, Кентъки, в предговора към книгата си „Смърт и изгнание. Етническо прочистване на османските мюсюлмани 1821-1922” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2010).

Макар заглавието само по себе си да казва достатъчно, нека все пак поясним: книгата описва процесите, довели до смъртта или до принудителното изселване на огромно количество мюсюлмани през последните сто години от съществуването на Османската империя. И доколкото в този времеви отрязък попадат и събитията около Априлското въстание (1976), Руско-турската война (1877-1878) и Балканските войни, книгата засяга и някои от най-чувствителните за националната история теми.

Затова и, съвсем естествено, „Смърт и изгнание” няма как да се зарадва на радушен прием – нейните тези влизат в остро противоречие с постановките на официалната българска историческа наука от изследвания период. Независимо от това, че „...немалобройната армия от титулувани български историци, чиято тясна специалност е османистиката [....] често са ползвали изворите и литературата, на които Маккарти се позовава, при това с голяма вещина и педантичност”, както пише в предговора към изданието д-р Веселин Ангелов.

За съжаление обаче, историята не е точна наука и поради това едни и същи извори и/или факти могат да предизвикат коренно противоположни интерпретации - в зависимост от конкретната конюнктура. И ако интерпретацията на почти всяка национална история представлява низ от страдания (от гнета на външни лоши сили) и героизъм (проявен срещу същите лоши сили), на Балканите всичко това вероятно трябва да се умножи по три. Или по пет? По десет?

Затова и истории като тези, за които разказва Джъстин Маккарти, не са приети равнодушно по нашите географски ширини. Нищо, че огромният процент от цитираните източници са, да речем, от архива на британския Foreign Office и в този смисъл трудно биха били подозирани в пристрастност (още повече предвид ролята, която е изиграла Великобритания при формирането на общественото мнение в навечерието на войната от 1877-1878).

(Ето един цитат от публикуваните документи, визиращ събитията от Руско-турската война. Негов автор е тогавашният британски вицеконсул във Фелибе (днес Пловдив) и после консул в Едирне (Одрин) Едмънт Калвърт, който пише: „...Руското правителство допуска християните да вземат закона в свои ръце и да раздават правосъдие на широката турска общност с истински безобразни и безразборни кръвопролития, плячкосване и грабежи. Резултатът пред света сега е такъв и се надявам, че аз – човекът, който никога не е закъснявал да разобличи турското беззаконие по вилаетите – ще прозвуча убедително, когато заявявам, че злото, което очевидно преобладава, сега е далеч и несравнимо по-разпространено, грубо и варварско, отколкото при нормалния турски режим, който сам по себе си трудно може да бъде сравнен с друг подобен.”)

Със сигурност, четейки цитати като горния (а книгата изобилства от подобни стряскащи референции), „преобладаващата част от българските читатели ще бъдат изумени, втрещени и ще искат да я захвърлят”, както казва цитираният по-горе д-р Ангелов. Преобладаващата част? Да – става дума за онова мнозинство, което гледа на националната история много повече емоционално, отколкото рационално.

„Смърт и изгнание” обаче има и друг, „малцинствен” прочит, който не непременно се свежда до това да опровергаваш или да се съгласяваш с тезите на официалната историография – това е работа на професионални историци. Но дори и на неисторици, като на пишещия тези редове, правят впечатление някои неща.

„Смърт и изгнание”, макар и издадена от Университетското издателство, има почти апокрифен вид: книгата няма корична цена и, което е по-важното – няма официално редактор. Фактът, че става дума за Университетското издателство, в чийто управителен съвет фигурира името на изявения историк проф. Георги Бакалов, сам по себе си представлява научна санкция на книгата на Маккарти. Същевременно, поради липсата на редакторска работа, българското издание страда от недостатъци, за които човек параноично може да си помисли: „а дали не е нарочно?” Като този, че през 1921 г. Фритьоф Нансен (стр. 385) е посочен като Върховен комисар за бежанците към ООН (ООН е създадена след Втората световна война, а към 1921 г. съществува ОН, което е Общество на народите, но не и Организация на обединените нации). Или пък изречението, в което се говори за „смърт на българските мюсюлмани със статус на бежанци” (стр. 84), при положение, че към визирания период (1877-1878) няма международна правна дефиниция за „бежанец” – тя възниква едва през 1921 г. в рамките на ОН. Да не говорим за споменаването на това, че по време на Руско-турската война е била нарушавана Женевската конвенция (от 1864 г.) при положение, че нито Русия, нито Турция са сред 12-те страни, подписали въпросната конвенция.

Но да оставим всичко това настрани и да се върнем към „малцинствения” и непредубеден прочит на книгата. „Смърт и изгнание” вероятно е убедителна/дискусионна/стряскаща (вие си изберете) от фактологична гледна точка. Но това не е талантливо написана книга. В нея, редом със суровата статистика за страданията на мюсюлманите, съжителства и език, подходящ по-скоро за националистическата лексика от втората половина на 19 век. Почти всяка страница гъмжи от думи като „зверства”, „насилия”, „кланета” – като че ли безпристрастният разказ за онези събития не може да бъде сам по себе си убедителен.

Целият въпрос обаче е „има ли такава история?”. Отговорът е очевидно „да”. И тя трябва да бъде разказана. За да започне истинската дискусия за онзи период.