В епилога на техния филм

Делото за асимилацията на българските турци от средата на 80-те години ще бъде възобновено. Това изречение идва от ръководството на прокуратурата или поне така е цитирано в хасковския печат. Броих, докъдето можах, и излезе, че това е поне десетото изречение от този род през изтеклите 19 години. Хич не е сигурно, че правосъдие като това се нуждае от нова медицинска бележка за Маргините и от доклади на разни европейски съюзи, за да се види колко му е висока цената.

Но въпросът не е в скандалния срок, нито дори в бездействието, на което българската прокуратура се отдаде през целия този период. Въпросът дори не е в това, че по делото остана жив само един обвиняем, който е на преклонна възраст (Георги Атанасов).

Въпросите са съвсем други. Единият е в това, че ако делото се развие с холивудски късмет и Георги Атанасов наистина влезе в съда, той може да излезе от него само оправдан. Просто обвинението е такова, че Атанасов ще удържи победа дори без медицинска бележка. Възрастният човек е обвинен, че е помогнал на тогавашния министър на вътрешните работи (днес покойник) да си превиши правата. Ако се поинтересуваме от въпросните права на вече умрелия министър, можем да се смеем на глас, понеже той е имал, ако не всички, то почти всички права. Не е могъл нищо (или почти нищо) да превиши. И не е между живите, че да се защити. Това не е обвинение, а пухче от отсрещната топола – пада преди да си го духнал.

Вторият съществен въпрос е къде е истинското обвинение за истинското престъпление. Дори и пропадналият български политически фарс не би издържал приказките за това, че най-тежкото в депортирането на 300 000 души е едното превишаване с власт на някой ужасен министър. Представете си един Милошевич, който отговаря, че си е превишил правата, а не, че е ръководил прогонването на няколкостотин хиляди души от домовете им. Или един Гьобелс, който страшно е злоупотребил с власт, когато си е развил расовите теории. Всичко това са подмени от твърде ниска проба. Толкова ниска, че е два пъти по-неясно къде е общественият протест срещу това. Минаха двайсет години от успешните упражнения на българската прокуратура върху издържливостта на обществото и не съм чула някой да е направил нещо по въпроса. И тук не става дума за партия (която впрочем чинно се регистрира с интерес по темата преди почти всеки избори), а за така наречения граждански сектор (ама не от лесно предвидимото БХК, което по условие отстоява права). Този сектор трябва да има някакви по-важни теми, за да мълчи толкова фотогенично. Кои са те? Не помня нито една, която да мога да цитирам с чиста съвест. Коя е медицинската бележка на българските НПО-та?

Делото за насилствената асимилация на българските турци е заведено по почти адекватен и напълно разбираем начин – в началото на 90-те няколко членове на Политбюро са обвинени в проповядване или подбуждане на национална вражда или омраза. На 25 юни 1993 г. прокурорът по делото Валери Първанов оттегля това обвинение и оставя писмено доказателство за своите аргументи – нямало несъмнени данни, че в България имало „повече от една етническа група“ (та затова не можело да се говори за евентуална омраза към такава група). По силата на това разсъждение обвинението е сменено – вместо да разглежда престъплението по същество, то се преобразува в дело за злоупотреба с власт от страна на министъра на вътрешните работи. Предмет на делото всъщност са няколко заповеди, издадени от министъра, като повечето от тях засягат въдворяването на няколкостотин български турци в лагера на остров Белене. Що се отнася до въпроса по същество, обвинителният акт всъщност обръща наопаки „съществото“. В началото му прокурорът изразява подкрепа за политиката на Тодор Живков за „консолидиране на българската нация“ и за доказване на българския корен на българските турци. Служи си с примери от изследванията на онези български историци, на които беше стъпил и самият Живков, за да си проведе насилствената асимилация. Валери Първанов май е изтеглил нечуван късмет от гражданския тотализатор – паднало му се е да живее сред толкова мълчаливо общество, че вместо да се чуди как да избегне уволнението, се изкачи до заместник на главния прокурор.

Георги Танев е изтеглил същия късмет. Вместо да го обвинят, че като министър на вътрешните работи през 1989 г. е заповядал, организирал и осъществил депортирането на 300 000 души, той си остава неизвестна величина в историята на Политбюро. Няма го в делото, няма го в пресата, няма го в учебника по история – общо взето, човек със скучно име, незапомнена биография и неразпознаваемо лице.