Зреене и доузряване на правозащитното мислене

А ако Сайде носеше забрадка заради болест? 

Ревностен съмишленик съм на повечето инициативи на Аvaaz.org и, откакто организацията съществува, съм получавала всякакви призиви за подкрепа на различни каузи – форматът е събиране на достатъчно много гласове за конкретен проблем за определено време, за да се повлияе на взимане на решение на високо равнище, смяна на нечия позиция или предприемане на спешни действия за някаква криза. Топ теми са, от една страна, всички свързани с глобалното затопляне и произтичащите от него екологични проблеми, запазването на Амазонка и дъждовните гори, а от друга, спасяването на поредния клетник, имал нещастието да се роди в Близкия изток или в Тибет. За теми от този род подписи се събират главоломно бързо и ако те бяха единствено решаващите, съответните проблеми отдавна щяха да са история.

Редовно следящият акциите на организацията обаче няма как да не забележи една специфична тенденция, бих я нарекла „северноатлантическа линия”. Макар в опозиция срещу официалната политика на САЩ - от поведението й към глобалното затопляне, до последиците от интервенцията на държавата в политиката на мракобесните близкоизточни страни, бързината на реакцията на членовете и поддръжниците на организацията показва, че те съвсем не прегръщат всяка правозащитна кауза с еднаква сила. Или, ако проблемът излиза извън „северноатлантическата линия” глобално затопляне - поредна жертва на незачитащите човешкия живот арабски режими, той има значително по-малък шанс за набиране на гласове за определено време. Поради различни причини, вероятно и заради усещането за тотална безпомощност, една от най-бавно събиращата състрадателни поддръжници тема е например гладът в Африка. Дали защото в последните трийсет години този проблем все по-болезнено тегне над света и предпочитаме в отчаянието си да го игнорираме, поради липса на вяра, че може да бъде разрешен, или по някаква друга причина, хилядите измиращи африканци на ден нямат име и лице, съответно рядко се превръщат в тема за организацията. Те са някаква цифра, някъде там, която постепенно намалява, очевидно без шанс за спасение (едва наскоро се появи петиция от африкански певец, призоваващ събирането на гласове за спасително действие в невъобразимо бедстващия район на Сахел). Някак детските щитове в Сирия имат по-голям шанс за надежда, че подобен ужас все някога ще спре и затова съпротивата срещу него си струва абсолютно всеки глас, подпис, мейл, писмо и пролени сълзи.

Вероятно признанието за такава

избирателна способност за припознаване и състрадание към човешкото нещастие

е най-искреното и пречистващото, което човек може да направи, освен ако причината за него не се крие в нещо друго, а не в емоционалния ни капацитет за съчувствие и произтичащото от него действие. Анализът на подобно явление ми се струва обиден, най-вече поради свръх уважение към всеки, който по някакъв начин работи, подкрепя и съдейства на всякакви правозащитни каузи и сдружения. И все пак ще използвам направеното наблюдение за модел на друг тип диспропорционалност в отношението и разбирането на правата на човека, но не в света по принцип, а тук, в България.

„Окупирането” на Орлов мост от природозащитниците, противници на закона за горите, беше впечатляващо със своята страст и решимост, но най-вече с успеха си да привлече всякакви хора за свои поддръжници. Винаги е добре официалната власт да бъде стряскана с подобно съвкупно недоволство и енергия за изразяване на несъгласие. Ако не друг, резултатът от него ще е ясното съзнание, че големите сделки в България ще бъдат все по-ревностно осуетявани и трудно приемани, независимо каква е крайната им полза за страната. Тук обаче горе набелязаният модел лесно се идентифицира. От една страна, имаме множество личности, разтърсени от силното си възмущение и притеснение, че монополистки интереси могат да унищожат безценното съкровище на държавата ни, в лицето на горите й. От това ще пострадат много животински видове и непряко - всички българи. Погледнат само от тази гледна точка, проблемът е безсъмнен, а каузата абсолютно стойностна. Но струва ми се, че

истински правозащитното говорене обхваща най-малко две гледни точки

В случая обаче, въпреки истинския триумф на гражданското поведение, протестиращите не ме убедиха, че с еднаква сила ще защитават генералната цялост и неприкосновеност на горите, от една страна, и конкретните човешки измерения на безработицата в проблемните райони, от друга. Обидни постинги във Фейсбук срещу протестиращи срещу протестите, за съжаление, красноречиво оправдават подобно съмнение. Налице е голяма загриженост за дърветата и доста презрително отношение към конкретни човешки същества, които, дори да не са заели „правилната” и образована позиция, все пак имат право на такава. Мисля, че е добре подобен дефицит или ограниченост на правозащитното да се открои, за да не се допусне превръщането на която и да е истина в единствена, което само по себе си е абсолютна проява на неправозащитност и недемократичност.

Оттук прехождам към един още по-знаков и убедителен пример за различните нива на осмисляне и спазване на човешките права, навлизайки в темата за теорията на толерантността в България, от една страна, и в практиката й, от друга. В няколко свои броя досега „Обектив” запознаваше читателите си с делото на Сайде Мехмед, като в настоящия публикува всички документи по случая. Елементите от историята, които ни интересуват, са тези на момиче, което по семейно-религиозни причини решава да носи забрадка навсякъде, дори в училище; учители, които реагират много остро на този избор и стигат до това да отнемат конституционното право на образование на едно дете с обвинението, че нарушава забраната за носене на религиозни символи в светско училище; съучениците на Сайде, които са твърдо зад нея и по никакъв начин не доказват, че нейната забрадка пречи на образователния им процес. (Добавям в скоби, че носенето на разноцветни шалчета и кърпи си е все още актуална мода за доста млади жени).

Извън скоби и в контекста на множеството кампании за помощ на тежко болни българи, бих предположила, че ако същото това момиче носеше забрадка или кърпа по здравословни причини, със сигурност учителите й, които в другия случай повеждат война срещу нея, щяха да я превърнат в свой ангел и кауза. Истинско избирателно човеколюбие:

страдаме за болния, но мразим вярващия

Причината за подобно деформирано разбиране на правото да си такъв човек, какъвто искаш, вероятно се крие в същността на човешката природа, но в България тя има специфични модификации.

Макар на документи държавата ни да е осъдила т.нар. „възродителен процес“ като неприемливо и недопустимо отношение към едно малцинство (вж. Декларацията, осъждаща опита за насилствената асимилация на българските мюсюлмани от 11 януари 2012 г. и статията на Михаил Иванов в брой 199 на сп.”Обектив”), случаят на Сайде Мехмед е добър аргумент в полза на съмнението, че българското общество наистина е разбрало и заклеймило извършеното срещу българските мюсюлмани. Доказателство за това може да се намери и в разгорелия се спор дали трябва да се позволи предизборна агитация на майчин език, чийто ясен синтез направи Лютви Местан в предаването „Неделя 150” на 24 юни, с водещ Величко Конакчиев. Според представителя на ДПС забраната за ползването на майчин език за предизборна агитация е знак, че понастоящем в България практиката на толерантността се изразява по-скоро в тиха асимилация на едно малцинство, а не в реалното съблюдаване и респект към идентичността му, първият израз на която е правото на свободно ползване на майчиния език и безпрепятственото практикуване на избраната от него религия. Очевидно осъзнаването на последното е много трудно за масата атеисти, представители на българската интелигенция и най-често срещани именно в училищата и университетите. Проблемът в тях е, че поради базисното си неприемане и неразбиране на религиозната мотивация и необходимост на човека, те предпоставят дискриминационното и нетолерантно отношение към иначе отлични ученички като Сайде Мехмед конкретно и осъзнаването на тоталността на злото на възродителния процес като цяло. Пример за това е битуващият сред историците недопустим въпрос: „Кое са понесли по-леко турците, изселването или смяната на имената” и отговорът: „Смяната на имената”. Подобно отношение и интерпретиране на явление с такъв мащаб показва фундаментално ограбеното възприемане на човека като по-висше от животните и все пак близко до тях същество, а не като личност, чиято уникалност се крие в способността му да осъзнава своята физическа тленност и да вярва в своята метафизична вечност. В този смисъл,

само името ще пребъде, но и ще помни тялото

и ако се смени или отнеме, сякаш съответният човек въобще не се е раждал и живял...

Процесът на доузряване на правозащитното мислене, говорене и действие в България вероятно някога ще завърши, но за него е необходимо постоянно сверяване с основните принципи на правата на човека. Боя се, че това няма как да се случи без връщането към базисния и прост принцип „обичай ближния си”. От този принцип следват уважение към правата на човека. Към правото на религиозен избор. Никога няма да разберем защо вярващата Сайде е предизвикала омраза в учителите си, но е трудно да не признаем, че ако не сме вярващи в нещо, независимо в какво, няма смисъл от каквито и да било битки, призиви и стремежи към по-добро.

Марта Методиева е  преподавател по латински в НБУ. Води рубриката „По света”. Член на БХК.