Анна Карима

Учителка, писателка, преводачка, журналистка и редакторка. Съоснователка на Българския женски съюз (1901–1944) и негова първа председателка (1901– 1906). Основателка на съюз “Равноправие” (1908–1921).

Анна Карима е псевдоним на Анна Тодорова Велкова. Родена е през 1871 г. в Бердянск, Русия, в семейството на революционера Тодор Велков, който взима участие в Кримската война (1853–1856). След възстановяването на българската държава през 1878 г. семейството се премества в Шумен, а по-късно Анна отива в София, където завършва гимназия. Под влиянието на нейните будни и социално-ангажирани учителки (и особено на Екатерина Каравелова, която по-късно ще стане една от първите активистки за правата на българските жени), Карима развива силен интерес към руската литература и култура. След като завършва гимназия в София, тя се връща в Шумен, където работи като учителка за кратко. През 1888 г. се омъжва за журналиста и редактор Янко Сакъзов, който по-късно ще стане основател на социалистическото движение в България и деен политик. Заедно те имат три деца. Впоследствие се разделят.

През 1897 г. Анна Карима основава първото женско образователно дружество „Съзнание“, което впоследствие подава петиция до Народното събрание за допускане на жените до университетско образование. Това се случва едва през 1901 г.,13 години след откриването на Софийския университет. Въпреки общественото несъгласие 16 жени са допуснати до лекции в началото, но само като слушателки. В своя статия на име “Женското движение у нас”, Карима описва началото на каузата за достъп до образование така: “Минаха години и се даде първия тласък за организиране на жените – то бе изхвърлянето на жените от университета, където те встъпиха в него отпърво само като слушателки… Първата петиция от групата (малка група от мъже и жени), чиято душа бе Екатерина Стоичкова, биде подадена в Народното събрание в 1896 г. С нея в категорични изрази се искаше достъп на жената до университета”.

През 1901 г. Анна основава Българския женски съюз, първата обща женска организация, като реакция срещу ограниченията, наложени върху жените по отношение на образованието в края на 90-те години на XIX в. Тя става негова първа председателка и редакторка на печатното му издание в. „Женски глас“ (1899), което се използва за разпространяване на идеите на равноправието.  

Анна е неуморна и работи всячески за извоюване на дължимите на жените политически права. През 1908 г. тя публикува статията “Ние” във в. “Равноправие”, където пише: “Под думата равноправие днес се подразбира едно: извоюване граждански и политически права за жената – или с други думи: припознаването личността на жената, личност на пълноправен гражданин, какъвто се явява мъжът в една конституционна страна – или с други думи: изваждането жената от мястото, отредено ней в нашите закони, място позорно за човек, ценящ своето достойнство… Ние искаме да ни се припознае правото на непосредствено, пряко участие в уредбата на държавата”.

През 1908 г. тя основава нова феминистка женска организация „Равноправие“ провокирана и от някои международни развития, а именно женската суфражистка кампания в Западна Европа, която настоява жените да получат избирателни права при същите условия, каквито съществуват за мъжете.

Между 1912 и 1917 г. Анна се посвещава на доброволческа и обществена дейност, а след това служи за кратко като медицинска сестра в Балканската война. През 1916 г. тя открива първото търговско девическо училище в София, което по-късно става гимназия. След края на Първата световна война и смъртта на дъщеря ѝ Надежда през 1918 г. Анна участва в основаването на пансион за сираци и дружество “Инвалид”, тъй като вярва, че децата с психически проблеми или увреждания не бива да бъдат изключвани от учебния процес. Тя отваря и първата забавачка за деца в подкрепа на работещите майки. Сред основателите е и на Съюза на българските писатели. През 1917 г. започва да издава вестник “Българка”, като основава и благотворителна организация със същото име.

Анна е авторка на над 50 труда, включително книги, разкази, публицистични текстове, пиеси и др. Работата ѝ често разглежда морални, психологически и социални въпроси с фокус върху ролята на жената в обществото. Производенията ѝ, написани с прости думи и на разбираем език, засягат теми, свързани с жените. Тя дава на героините си комплексна, деликатна чувствителност, третирайки темата за страданието като основополагащ елемент в социалното израстване на жената. Това страдание е свързано преди всичко с ограничените професионални възможности пред жените и патриархалния модел, по който те са възприемани преди всичко като майки и домакини.   

Иван Вазов казва за нея “за да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на този край, щом имаме жени като г-жа Анна Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия”.

Въпреки нейния борбен дух, стремежът за равноправие на Анна често е осмиван, включително и от драматурга Стефан Костов, който я използва за прототип за комедията “Мъжемразката” през 1914 г. Костов е консервативен критик на еманципацията на жените и представя Анна като учителка с феминистки възгледи, която се развежда и в неосъщественото търсене на брачно щастие се захваща с политическа дейност. Постановката тогава е представена в Народния театър в София.

Анна умира на 7 март 1949 г. Оставя богато наследство като писателка, публицистка, феминистка и активистка. Тя е една от най-изявените лидерки на феминисткото движение в България, борейки се усилено за равни права и пълна еманципация на жените чрез дейна просветителска, публицистична и обществена дейност. Нейното неуморно търсене на индивидуална и социална справедливост заслужено я нарежда сред най-емблематичните фигури в историята на българското феминистко движение. Днес жените в България не се притесняват, че ще им бъде отказан достъп до образование и професионална реализация благодарение на упоритата работа на жени като Анна Карима, посветили над 40 години на каузата.

Източници:  Francisca de Haan, Krasimira Daskalova, Anna Loutfi, A Biographical Dictionary of Women’s Movements and Feminisms; БАУЖ.