Димитрана Иванова

Една от най-изявените активистки за правата на жените в началото на 20 век. Бори се за равенство в сферата на образованието, както и за това, жените да могат да заемат работни места в държавни и обществени институции и да участват в управлението. Под нейно лидерство българските суфражетки извоюват частични избирателни права

Димитрана Иванова е родена на 1 февруари 1881 г. в Русе. След като завършва Девическата гимназия* в Русе, на 16 г. заминава да учи философия и педагогика в Цюрих, Швейцария, тъй като по това време Софийският университет все още не приема жени. След завръщането си от Швейцария става учителка и преподава в Попово, Шумен, Плевен, Велико Търново и Русе. В тези години започва да пише за вестниците „Учителска пробуда“ и „Женски глас“ (вестникът на Българския женски съюз (БЖС), организация, основана през 1901 г. за защита правата на жените, която за пръв път обединява тогавашните регионални женски клубове), както и за списанията „Учител“ и „Училищен преглед“, издавани от Министерството на народното просвещение.

През 1908 г. Димитрана оглавява русенското женско дружество „Добродетел“ и остава негова председателка в продължение на 3 години. През 1911 г. взима участие и в конгреса на БЖС, на който основна тема са избирателните права на жените. Тя участва в обсъжданията на конституционните разпоредби за правото на глас на жените, и се присъединява към специалната комисия към конгреса за изследване на избирателните права на жените от юридическа гледна точка.

По време на Балканските войни и Първата световна война Димитрана е медицинска сестра, а след войните се посвещава изцяло на социална и политическа активност. През 1920 г. става редакторка на в. “Женски глас”.остава такава до 1944 г., и пише статии за почти всяко издание. През 1926 г. е избрана за  председателка на БЖС и управлява организацията в продължение на 20 години. Под нейното ръководство влиянието на БЖС нараства сред гражданските организации и помага за формирането на социалните и идеологически тенденции.

В началото на 20-те години на XX в., вече омъжена и с три деца, Димитрана осъзнава, че ѝ е нужно правно образование, за да е в състояние да направи повече за каузата на жените. Отказано ѝ е да се запише в юридическия факултет на Софийския университет с мотива, че не е завършила средното си образование. В годините, когато тя е ученичка, момичетата учат с две години по-малко от момчетата, тоест гимназиалното образование за момчета и момичета все още не е изравнено като продължителност и програма. Този отказ не я разколебава. В автобиографията си тя пише, че това е моментът, в който дълбоко осъзнава, че “трябва да се бори срещу несправедливостите спрямо жените и срещу формализма.” Димитрана полага необходимите изпити и успява да запише право през 1927 г.

Малко по-късно Димитрана създава сп. „Жената“ (1928), специализиращо в изследване на правните аспекти на статуса на жената, и става негова редакторка. През този период тя води и кампания за равенство на половете в образованието и реагира срещу опитите на правителството да създаде отделни училища за момичета. Бори се за правото на юристките да упражняват професиите си като адвокатки и съдийки (те получават това право чак през 1944 г.), и се застъпва за това, жените да могат да заемат работни места в държавни и обществени институции и да участват в управлението (напр. общински съвети и училищни настоятелства). “Окачените табели из разните учруждения, че служби за жени няма, и разните наредби, да се съкратят преди всичко жените, са унизителни и оскърбителни за демократична България. Те трябва да бъдат премахнати. Докато съществуват тия въпроси за ограниченото право на жената да учителствува и да заема държавни и обществени служби, до тогава тия въпроси няма да слезат из дневния ред на нашите конгреси”, пише тя.

Борбата за избирателни права е дълга, започва още от началото на XX в. и среща силна съпротива. През 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участва в гласуването. Въвеждат се и неравни изисквания по отношение на образователния ценз – средно образование за жените, само грамотност за мъжете.

Под ръководството на Димитрана (като лидерка на БЖС) българските суфражетки постигат частичен успех през 1937 г., когато  “жените майки от законен брак” получават правото да гласуват в местните избори, а през 1938 г. всички жени над 21 години, които принадлежат към категориите “омъжени, разведени или вдовици”, са допуснати до участие в парламентарните избори (но не и неомъжените възрастни жени). Новият избирателен закон обаче дава на жените право само да гласуват, но не и да бъдат избирани (т.е. те получават само активно избирателно право). Ситуацията с избирателните права на жени е подобна с тази на Франция и Швейцария, които много рано обявяват универсално мъжко избирателно право и допускат жени избирателки много късно.

1944 г. отбелязва края на автономните женски движения в България. Тя е преломна и за Димитрана. С идването на комунистическия режим тя е обвинена в профашистки и пронацистки дейности заради множеството международни контакти на Българския женски съюз. Успява да избегне смъртна присъда, но прекарва 4 месеца в затвора. Забранява ѝ се да практикува право, изключена е от Съюза на журналистите, след като членува в него в продължение на 22 години. Членството ѝ е възстановено през ноември 1959 г., шест месеца преди смъртта ѝ.

* Първото светско училище за момичета е създадено през 1841 г. и техният брой достига 90 през 1878 г.

Източници:  Francisca de Haan, Krasimira Daskalova, Anna Loutfi, A Biographical Dictionary of Women’s Movements and Feminisms; БАУЖ; Назърска, Жоржета, и Даскалова, Красимира, Женско движение и феминизми в България; От сянката на историята: Жените в българското общество и култура.