Ако издърпате ухото на детето си - отговорност за изтезание. Затвор от 3 до 8 години

Голяма част от Глава 36 на проекта за Наказателен кодекс - "Престъпления против мира и човечеството", възпроизвежда дословно Глава 14 на действащия кодекс. Ако авторите се бяха ограничили до възпроизвеждане на сегашната уредба, това щеше да направи Глава 36 просто архаична. Застинало в своя провинциализъм, откъснато дълги години от глобалните тенденции в демократичния свят, българското наказателно право гледа на тези състави по-скоро като на едни досадни израстъци, които съществуват в кодекса само защото ги има и в кодексите на други държави. Затова, за разлика примерно от новите кодекси на Полша и Финландия, където те са в първите глави на особените им части, в действащия Наказателен кодекс (НК), както и в проекта за нов кодекс, тези финтифлюшки са лепнати на опашката. Авторите на Глава 36 обаче са се опитали да я осъвременят. Само че, в резултат от това осъвременяване, тя е придобила вид, който, освен архаичен, е и абсурден. Ако тя остане в този вид, жлъчните реакции у всеки, който я прочете с очите на познавач, са неизбежни.

Тази глава формулира съставите на най-тежките престъпления в рамките на една наказателна юрисдикция, това, което някои автори наричат "международни престъпления". Техният обхват е определен от чл. 5 на Статута на Международния наказателен съд (Римския статут), по който България е страна. Той говори за четири ясно определени типа престъпления – 1) геноцид; 2) престъпления против човечеството (които е по-правилно да се нарекат "престъпления против човечността); 3) военни престъпления и 4) агресия (престъпление против мира). Те, съответно, са дефинирани в отделни разпоредби на статута. Тези четири типа са обединени в проекта в две групи – престъпления против мира и престъпления против човечеството. Да се приобщи геноцидът към престъпленията против човечеството не е правилно, но е допустимо по една традиция, която идва още от Статута на Нюрнбергския трибунал.

Но къде са военните престъпления?

В проекта има отделен раздел в Глава 36 – "Престъпления против законите и обичаите за водене на война", какъвто, впрочем, има и в действащия кодекс. Но там са само една малка част от военните престъпления по смисъла на чл. 8 от Римския статут, където са визирани четири групи военни престъпления: 1) тежки нарушения на Женевските конвенции от 1949 г. при международен конфликт; 2) тежки нарушения на Женевските конвенции от 1949 г. при вътрешен конфликт; 3) тежки нарушения на законите и обичаите за водене на война при международен конфликт; 4) тежки нарушения на законите и обичаите за водене на война при вътрешен конфликт. Става дума за дълъг списък от деяния, за всяко от които следва да бъде предвиден отделен състав във вътрешноправната уредба. За всеки, който е прочел раздела за престъпленията против законите и обичаите за водене на война и чл. 8 от Римския статут ще стане ясно от пръв поглед, че съставите в проекта не покриват и 20% от деянията по чл. 8. При това, с почти всяка от формулировките на проекта възниква проблем със съответствието с формулировки на Римския статут и други международни договори.

Как са се справили авторите на проекта с този проблем? Чрез прост, но съвсем очевидно противоконституционен трик

– според чл. 590 наказателна отговорност носи всеки, "който извърши деяние, обявено за престъпление против човечеството от международен договор, влязъл в сила за Република България". С други думи, националният съд ще наказва въз основа на състав, формулиран в международен договор. С Решение № 7 от 2.07.1992 г. по к.д. №6 от 1992 г. обаче Конституционният съд прие, че подобен подход е несъвместим с принципа на законността в наказателното право. Според това решение международните договори, в които определени деяния са обявени за престъпления, са част от вътрешното право само доколкото могат да пояснят смисловото съдържание на съществуващи в Наказателния кодекс състави или на елементи от тях.

В проекта има отделна Глава 34 – "Военни престъпления" (в голяма степен възпроизвеждаща Глава 13 от действащия кодекс), която обаче има много малко общо с това, което международното право и наказателноправните системи на другите страни разбират под военни престъпления. В Глава 34 като военни престъпления са формулирани престъпленията, свързани с носенето на военна служба. Само няколко състава, и то не изцяло, могат да се причислят към военните престъпления в смисъла, в който това се разбира от международното право. В Наказателния кодекс на Русия подобната глава "Войнски престъпления" от Наказателния кодекс на РСФСР бе преименувана в "Престъпления против военната служба" още през 1996 г.

Куриозните "престъпления против мира"

В три състава на раздел първи на Глава 36 се предвиждат тежки наказания за всеки, който пропагандира каквато и да е война, подстрекава към въоръжено нападение "от една държава срещу друга" или планира, подготвя или ръководи агресивна война. Това са леко преформулираните състави на чл. 407, 408 и 409 от действащия кодекс. Формулирани през 1968 г. с цел да демонстрират "миролюбивия характер на социалистическия обществен строй", тези състави, ако изобщо някога са прилагани, то със сигурност е било единствено срещу "врагове на народа", обвинени в пропаганда на "империалистическа война". Само една година след приемането на кодекса, в България се разгоря официозна пропагандна кампания за оправдаване на нахлуването на българските войски в Чехословакия. Разбира се, нито за пропагандата, нито за агресията срещу една суверенна страна, която не бе провокирана с нищо, някой някога понесе отговорност, независимо от това, че за престъпления против мира и човечеството няма давност.

Престъпленията против мира са въведени в Римския статут с измененията от Кампала през 2010 г. С тях агресията е определена и криминализирана като деяние на длъжностно или друго лице, ефективно упражняващо контрол или ръководещо политическите или военните действия на държавата, което използва нейните въоръжени сили срещу суверенитета, териториалната цялост или политическата независимост на друга държава по начин, несъвместим с Устава на Организацията на обединените нации. Отделно е криминализирано явното подбуждане към агресия, определено по този начин. За разлика от това, проектът криминализира пропагандата и подстрекателството към война без оглед на нейния характер, агресивна или отбранителна. Подобна разпоредба, ако, разбира се, някой изобщо я приложи, очевидно би препятствала опитите за мобилизация на българската армия и на населението в случай, че България бъде нападната от чужда въоръжена сила, както и на участието на български войници във военни операции зад границата в съответствие с легитимни решения на ООН.

Абсурдът с изтезанието

С разпоредбата на чл. 589, част от Глава 36 на проекта, е направен опит да се формулира състав за изтезание в съответствие с препоръките на международните органи по правата на човека, които България не изпълняваше години наред. Този опит обаче е провал, граничещ с абсурд. Преди всичко, мястото на този състав не е в раздела за престъпленията против човечеството, а в главата за престъпленията против живота и здравето (Глава 12 от проекта), където изтезанието следва да се обособи в отделен раздел. Международното право и по-специално чл. 7 от Римския статут квалифицира изтезанието като престъпление против човечеството само когато то е извършено като "част от широко или систематично съзнателно нападение срещу гражданското население". Изтезанието като такова следва да е криминализирано само по себе си, без да е необходимо да съставлява и престъпление против човечеството – във всички случаи. На второ място, съставът не съответства на дефиницията за изтезание по чл. 1 на Конвенцията против изтезанията на ООН. Основният състав в ал. 1 на чл.589 от проекта обявява за изтезание деяние на частно лице, докато конвенцията изисква във всички случаи субектът на деянието да е "длъжностно лице или друго официално действащо лице". Длъжностното лице като субект се явява едва в ал. 2 на проекта при тежконаказуемия състав. Според ал. 1 на чл. 589 за изтезание се наказва всеки, който "причини на другиго болка, физическо или душевно страдание" с цел, наред с другото, "да бъде наказан за деяние, което пострадалият или друг е извършил". С други думи, ако изтеглите ухото на детето си за наказание, носите отговорност за изтезание. Заплашва ви лишаване от свобода от три до осем години. При това деянието е престъпление против човечеството, за което няма никаква давност. В състава също така не са изчерпателно транспонирани целите на деянието, както са дефинирани по конвенцията. По-специално, принудата е формулирана само като принуда "да извърши", но не и да претърпи, нещо против волята си, а, в противоречие с конвенцията, която определя широко дискриминационните цели, в състава те са сведени само до "защитен признак на пострадалия". В дефиницията на "защитен признак" в Допълнителната разпоредба на проекта антидискриминационните признаци са значително стеснени в сравнение със Закона за защита от дискриминация.

            Проблемът с давността

Навярно причината изтезанието да се причисли към престъпленията против човечеството е изискването, формулирано в редица решения на Европейския съд по правата на човека и на други международни органи, за него да няма никаква давност. Навярно по същата причина в Глава 36 е формулирана и разпоредбата на чл. 590, с която на съдилищата в България се дава възможност да съдят хората въз основа на състави, формулирани в международни договори. В бързината авторите са замели под килима един сериозен конституционен проблем. Конвенцията на ООН за неприлагане на давност за военни престъпления и престъпления против човечеството, по която България е страна, изрично изключва възможността за прилагане на каквато и да е давност за престъпленията, предвидени в Статута на Нюрнбергския трибунал. Те включват всичките четири групи престъпления от Римския статут. Чл. 6б от Статута на Нюрнбергския трибунал говори изрично за военните престъпления като престъпления против законите и обичаите за водене на война. По подобен начин, според чл. 29 от Римския статут, "престъпленията от компетентността на Съда не подлежат на никаква давност". От друга страна, чл. 31, ал. 7 от Конституцията не допуска погасяването по давност само на престъпленията против мира и човечеството. Дори ако причислим геноцида към престъпленията против човечеството, което не е подходящо, но и не е необичайно за съвременните юрисдикции, това няма как да стане с военните престъпления. А въвеждането със закон на разпоредби в допълнение към конституционните, които биха отегчили положението на обвиняемия, е противоконституционно. Изходът от тази ситуация е промяна на Конституцията. Авторите е следвало да осмислят и ясно да поставят този проблем и, заедно с приемането на новия кодекс, да формулират и необходимите изменения в Конституцията. Такива се налагат и предвид други иновации в проекта, като например премахването на давността за изтезание.

                                         ***

Проектът за Наказателен кодекс е архаичен и несъобразен с международните задължения на България в доста пунктове. Това бе отбелязано в становищата на международните експерти след публикуване на първоначалния вариант през 2011 г. Много от несъобразностите обаче могат да се поправят с преформулиране на конкретни състави на проекта. Това, за съжаление, не може да стане с глава 36 – в този й вид тя трябва да се изхвърли и да се пренапише изцяло.