Допълнително становище на БХК по ЗИД на НПК от 30.12.2022 г.

До
Членовете на Комисията по правни въпроси
в 48-ото Народно събрание

Д О П Ъ Л Н И Т Е Л Н О   С Т А Н О В И Щ Е
по Законопроект за изменение и допълнение на Наказателно-процесуалния кодекс № 48-202-01-46/30.12.2022 г.

от
адв. Адела Качаунова
Директорка на програмата за правна защита
на Българския хелзинкски комитет (БХК)

Уважаеми госпожи и господа Народни представители,

Във връзка с публикувани в сайта на Народното събрание съответно на 05.01.2023 г. и 10.01.2023 г. становища на Пленума на Висшия съдебен съвет (ВСС) и Върховния касационен съд (ВКС) относно Законопроект за изменение и допълнение (ЗИД) на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), № 48-202-01-46, внесен от Министерски съвет на 30.12.2022 г., представяме и молим да приемете настоящото допълнително становище по цитирания законопроект.

Основание за допълнителното становище са сходните доводи в двете посочени становища на ВСС и ВКС относно наличието на дискриминационни разпоредби в обсъждания ЗИД на НПК. 

Като свое становище ВСС представя извлечения от два протокола: протокол от заседание на пленума на ВСС, проведено на 15.12.2022 г. и протокол от заседание на Комисията по правни въпроси към пленума на ВСС, проведено на 13.12.2022 г. Във втория от двата посочени протокола се изразява резерва към § 25, т. 1 от ЗИД на НПК, тъй като „предложението [Народното събрание да не избира съдии, прокурори и следователи] е дискриминационно“.^[1] Същият аргумент е изтъкнат и в обсъждането на законопроекта от пленума на ВСС на 15.12.2022 г.^[2]

В своето становище ВКС изказва сходни тези както по отношение на механизма за разследване на главния прокурор^[3], така и по отношение на ограничението Народното събрание да избира магистрати в квотите на ВСС^[4].

В тези свои части становищата не са обосновани. Те не съответстват на разбирането за дискриминация, залегнало в международноправните стандарти, в това число и практиката на Европейския съд по правата на човека.

Преди да е правонарушение, дискриминацията е обществено явление. Тя е свързана с поставянето в по-неблагоприятно положение на една обществена група, в сравнение с друга обществена група, въз основа на колективен признак, който е такъв по естеството си, че не дава основание за различното третиране. Същевременно дискриминацията може да се прояви и непряко – когато лица в различно положение са третиране еднакво, без да се държи сметка за разликата във възможностите им, в потребностите им и др. под.

В своя Общ коментар № 18 относно дискриминацията Комитета на ООН по правата на човека отбелязва, че „[м]акар [редица конвенции на ООН да] разглеждат само случаи на дискриминация по конкретни признаци, Комитетът счита, че терминът „дискриминация“, използван в [Международния пакт за граждански и политически права], следва да се разбира като означаващ всяко различие, изключване, ограничение или предпочитание, което се основава на какъвто и да е признак, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имущество, рождение или друг статут, и което има за цел или резултат да унищожи или накърни признаването, ползването или упражняването на всички права и свободи от всички лица при равни условия“ (§ 18). И посочва, че „[у]пражняването на права и свободи при равни условия [...] не означава еднакво третиране във всички случаи. [...] [П]ринципът на равенство понякога изисква от държавите, страни по Пакта, да предприемат положителни действия, за да намалят или премахнат условията, които причиняват или спомагат за запазването на дискриминацията, забранена от Пакта. Например в държава, в която общите условия на живот на определена част от населението възпрепятстват или затрудняват упражняването на правата на човека, държавата следва да предприеме конкретни действия за коригиране на тези условия. Такива действия могат да включват предоставяне за определен период от време на част от съответното население на определено преференциално третиране по конкретни въпроси в сравнение с останалата част от населението. Въпреки това, доколкото такова действие е необходимо за коригиране на фактическата дискриминация, то представлява случай на законно разграничение по смисъла на Пакта“ (§§ 8 и 10).

Подобно разграничение между пряка и непряка дискриминация прави в практиката си и Европейския съд по правата на човека. Така по делото Stummer v. Austria (№ 37452/02)^[5] Съдът припомня, че дискриминация означава различно третиране, без обективно и разумно оправдание, на лица в приблизително сходни ситуации. „Без обективно и разумно оправдание“ означава, че въпросната разлика не преследва „законна цел“ или че не е налице „разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва“. Съдът отбелязва, че чл. 14 от Европейската конвенция за правата на човека не забранява на държава, страна по Конвенцията, да третира по различен начин определени групи, за да коригира „фактическо неравенство“ между тях; и дори нещо повече – при определени обстоятелства неосъществяването на опит да се коригира неравенството чрез различно третиране може, при липса на обективно и разумно оправдание, да доведе до нарушение на чл. 14 от Конвенцията (вж. Andrejeva v. Latvia [ГК], № 55707/00^[6], § 82; Stec and Others v. the United Kingdom [ГК], № 65731/01 и 65900/01^[7], § 51; и Thlimmenos v. Greece [ГК], № 34369/97^[8], § 44). По делото Zarb Adami v. Malta (№ 17209/02)^[9] Съдът постановява, че обективната и разумна обосновка на разликата в третирането трябва да се оцени във връзка с принципите, които обикновено преобладават в демократичните общества. Член 14 не забранява разликите в третирането, които се основават на обективна оценка на съществено различни фактически обстоятелства и които, основавайки се на обществения интерес, постигат справедлив баланс между защитата на интересите на общността и зачитането на правата и свободите защитени от Конвенцията (вж., наред с други източници, G.M.B. and K.M. v. Switzerland (dec.) (№ 36797/97)^[10].

От изложеното дотук може да се направи категоричен извод, че не всяка разлика в третирането представлява нарушение на забраната за дискриминация и принципа на равенство пред закона. Тогава, когато различието в третирането преследва легитимна цел, когато е налице разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и целта, когато има обективна и разумна обосновка за различното третиране, тогава, когато трябва да се коригира фактическо неравенство между определени групи, тогава няма нарушение на тези принципи. Напротив, неосъществяването на опит да се коригира неравенството чрез различно третиране може, при липса на обективно и разумно оправдание, да доведе до нарушение.

Предложението за избиране в парламентарните квоти на ВСС на юристи, които не са магистрати, е съгласувано с Венецианската комисия и в нейното становище от 24 октомври 2022 г. комисията изрично обръща внимание на твърденията за дискриминация ако забраната за избор се отнася до прокурори и следователи в прокурорската колегия на ВСС и приема, че това е в унисон с предишни препоръки, отправени към България от Венецианската комисия и единствено посочва, че другите юристи, избирани от парламентарната квота следва да имат най-малко 15 години професионален опит^[11]. Не само, че дискриминация няма в случая, но от избора на Народното събрание следва да бъдат изключени само прокурори и следователи, при това само за прокурорската колегия – което цели да се намали влиянието на главния прокурор върху лица, които взимат решения за всички органи на съдебната власт, както и спрямо него самия, но същевременно са йерархично и институционално зависими. В този пункт можем да се солидаризираме със становището на ВКС, че съдиите не бива да бъдат изключвани от кръга лица, които Народното събрание може да избира в квотите на ВСС, което цели да се подсили съдийското самоуправление.

Nemo judex in causa sua – на този общ принцип на правото се опира Конституционният съд на Република България в своето Решение № 11 от 23 юли 2020 г. по конст.д. № 15/2019 г. Той може да се предаде като „никой не е съдия по собственото си дело“. Извън общите, абстрактни интерпретации на тази максима, тя има и конкретно изражение в правото: никой не може да отсъжда по дело, в което има интерес. Този принцип не трябва да се разбира просто буквалистки, като забрана лице с интерес в разрешаването на даден спор или въпрос да участва или влияе във вземането на решение по него. Този принцип следва да се разбира и като това да се осигури общественото доверие в правосъдието; доверие в това, че никакво нерегламентирано влияние не е взело участие в преценката по конкретния спор или въпрос. Така по делото R v Sussex Justices, ex parte McCarthy, гледано през 1924 г. от Висшия съд на Англия и Уелс, съдията лорд Гордън Хюарт се произнася по въпроса с присъствието без участие във вземането на решението от страна на съдебен помощник на съвещанието на съдиите по наказателно дело, който помощник е бил същевременно служител на кантора, представлявала ищец по граждански иск срещу подсъдимия: „Правосъдието не трябва само да се върши, а да бъде виждано, че се върши“. Отменяйки постановената от долустоящ съд присъда, той се произнася:

Въпросът по настоящото дело не е дали съдебният помощник е изказал някакво наблюдение или критика, която е било неуместно да се прави или предлага; въпросът е дали е бил толкова свързан с делото в неговия граждански аспект, че да е несъвместимо да бъде съдебен помощник по делото в неговия наказателноправен аспект. Отговорът на този въпрос зависи не от това какво всъщност е било сторено, а какво изглежда, че е било сторено.

Не бива да се извършва нищо, което създава дори само подозрение за неуместна намеса в хода на правосъдието.

Действително, по посоченото конституционно дело № 15/2019 г. Конституционният съд намира, че формално главният прокурор не може да упражнява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на прокурорите, в случаите, когато прокурор извършва проверки, разследвания и други процесуални действия по сигнали срещу главния прокурор. И действително, формално съгласно Конституцията прокурорите имат функционална независимост, съгласно която те следва да се подчиняват само на закона (чл. 117, ал. 2 от Конституцията). И действително, формално прокурорската дейност по чл. 127 от Конституцията се основава единствено на свободното формиране на вътрешно убеждение на прокурора. И действително, формално личната независимост на прокурорите е обезпечена от позитивноправната уредба чрез принципите на несменяемост (чл. 129, ал. 3 от Конституцията), функционалния им имунитет (чл. 132 от Конституцията) и несъвместимост (чл. 195 от Закона за съдебната власт). И действително други норми – на Наказателно-процесуалния кодекс и на Закона за съдебната власт – формално предписват недопустимост на намеса във вътрешното убеждение на магистрата, забраняват устните разпореждания и указания във връзка с работата по преписки и дела и прочее.

Настоящият ЗИД на НПК обаче не е посветен на формални предписания и теоретични положения. Той е посветен на фактическото. Фактическото така, както е преценено и установено по конкретен случай – делото Колеви срещу България, решено от Европейския съд по правата на човека на 5 ноември 2009 г. и неизпълнено до ден-днешен. С все още неприключило досъдебно производство и без установен извършител на разстрела на прокурор Николай Колев, който предрича убийството си пред самия Европейски съд по правата на човека, като сочи и вероятният поръчител. И който още приживе посочва, кой вероятно би поръчал убийството му.

Решението на ЕСПЧ по делото Колеви е пространно мотивирано и бе последвано от редица становища на Европейска комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия), членове на която са изтъкнати конституционалисти от целия европейски континент. Допускането, че нито един от опитните и авторитетни юристи в тези два органа, както и в институциите на Европейския съюз, които отправят към България сходни препоръки, са пропуснали да забележат твърдяната дискриминация или неравенство пред закона в идеята за независима фигура или институция извън прокуратурата, която да провежда разследване при евентуални подозрения или данни за престъпление, извършено от главния прокурор или неговите заместници, буди недоумение.

В общия случай дискриминацията е явление, което засяга уязвими групи в обществото. Макар и не винаги, тя обичайно засяга групи в неизгодно положение, докато привилегирова други, които не носят определен иманентен за идентичността им признак. В практиката си ЕСПЧ се отнася скептично към оплакванията от дискриминация на лица и групи с власт. Така по делото Savva Terentyev v. Russia (№ 10692/09)^[12], отнасящо се до онлайн публикации с неперсонализирани алегорични призиви за „церемониално изгаряне“ на корумпирани полицаи и други подобни изявления, на твърденията на руското правителство за характера на тези изявления като реч на омразата спрямо полицията Съдът отговаря: „[П]олицията, която е публичен орган за опазване на обществения ред, трудно може да бъде описана като незащитено малцинство или група, която има история на потисничество или неравенство, или която е изправена пред дълбоко вкоренени предразсъдъци, враждебност и дискриминация, или която е уязвима по някаква друга причина, и следователно по принцип може да се нуждае от засилена защита от нападения, извършени чрез обида, осмиване или клевета“ (§ 76).

Трудно можем да си представим и засилената нужда на главния прокурор да бъде защитен от дискриминация, уж уредена в механизъм за ангажиране на отговорността му, признат за необходим и предписан в редица препоръки на редица международни институции, както и в решение на международен съд, задължително за изпълнение от Република България. В този смисъл изготвянето на особени правила за разглеждане на дела за престъпления от общ характер, извършени от главния прокурор или срещу негов заместник не може да се смята за дискриминационно по смисъла на Член 14 от ЕКПЧ. Специалните правила за разследване на главния прокурор са необходими, тъй като е спорно дали разследването на главния прокурор и разследването на всеки един друг български гражданин би се извършило при еднакви условия.

###

↑[1] Извлечение от протокол № 25 от заседанието на Комисията по правни въпросикъм пленума на Висшия съдебен съвет, проведено на 13 декември 2022 г., с. 5.

↑[2] Пълен стенографски протокол № 36 от дистанционното заседание чрез видеокнферентна връзка на пленума на Висшия съдебен съвет, проведено на 15 декември 2022 г., с. 82, 85, 96 – 97, 99, 106.

↑[3] В т. 1.3.3 от становището, с. 14.

↑[4] В т. 2.1 от становището, с. 15.

↑[5] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-128352, §§ 87 и 88.

↑[6] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-91388.

↑[7] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-73198.

↑[8] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-58561.

↑[9] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-75934, §§ 72 – 73.

↑[10] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-21955.

↑[11] Становището на Венецианската комисия е достъпно на адрес: https://www.venice.coe.int/webforms/‌documents/?pdf=CDL-AD(2022)032-e.

↑[12] Достъпно на адрес: https://hudoc.echr.coe.int/eng?i=001-185307.