Становище на Български хелзинкски комитет по проекта за Закон за детето

1. Законопроектът съдържа неприемливо противоречие с Конвенцията за правата на хората с увреждания (КПХУ). Предвидено е отнемане по закон на родителските права на хората под запрещение, без оглед на степента на съхранение на способностите им за родителстване. Тази норма трябва да бъде променена в съответствие с КПХУ, като бъде съобразена нормата на чл. 12 от КПХУ, която гарантира участие на всеки човек с увреждане във всички сфери на живота активно, без ограничения. За да се постигне съответствие с Конвенцията, е необходимо да се въведе норма, която да предвижда подкрепа на хората с психични разстройства и интелектуални затруднения, в такава степен, че те да могат успешно да упражняват родителски права – в степента в която увреждането им позволява. 

2. Налице е пълна липса на гаранции за разкриване на необходимите услуги, предвидени от законопроекта, експертно обезпечаване и осигуряване на финансов ресурс за функционирането им. Липсва индивидуализация на отговорността на отделните министерства, общини и съвети. Там, където такава отговорност е предвидена, е използвана обтекаема и лишена от конкретика фразеология. Така например чл. 204, т. 1, б. “в“ предвижда, че Министърът на труда и социалната политика „осигурява програми за насърчаване и подкрепа на родителството“. Тази фраза е напълно неясна и липсва каквато и да е друга разпоредба, която да изяснява смисъла й. Липсва и механизъм на координация между различните министерства и подчинените им служби. Такава липса е налице и към момента. По много поводи действащото ни законодателство е било критикувано заради липсата на правен способ, който да гарантира съдействието между различните министерства и техните служби в процеси, засягащи правата и интересите на деца. [1] Тази липса е незапълнена от законопроекта. Не са предвидени и срокове за приемане на подзаконови нормативни актове, които се предполага да детайлизират важни части на законопроекта.

3. Чл. 157, ал. 3 [2] от законопроекта предвижда при всички случаи на настаняване на дете извън семейството да се заплаща такса от родителите му, като правилата в тази връзка ще се детайлизират в наредба. Това правило е несправедливо. Безусловното изискване към всички родители, без оглед на причините, довели до настаняване на детето/ децата им в услуга извън общността, води до риск от виктимизиране на хора от уязвими групи. Без препращане към подзаконов нормативен акт, в самия законопроект трябва да се предвидят изключения, както следва: 

Освобождаване от заплащане на държавна такса на:

• родители, които поради бедност не могат да осигурят за семейството си доходи до определен размер, като решението за освобождаване да се преразглежда при повишаване на доходите; 
• жени, родили деца вследствие изнасилване;

Tрябва да се предвиди и възможност родителите да могат да поискат освобождаване от заплащане на такса за определен период от време, при възникване на обстоятелства от внезапен и непреодолим характер – тежко заболяване, стихийно бедствие, засегнало семейството и други подобни.

4. Относно правилата за настаняване на деца в институция: чл. 75, ал. 5

Това е всъщност изключението от правилото да не се настаняват деца под 3 г. възраст в институции. Нормата не дава достатъчно гаранции, че пътят към институцията ще бъде затворен. И към момента това правило е налице: деца следва да се настаняват в институции само по изключение. Очевидно е, че то не е постигнало ефекта на затваряне на институциите. Съвместната проверка на БХК и Прокуратурата на Република България установи фрапиращи факти на неглижиране на деца в някои институции, занемаряване на елементарната грижа за тях – като грижата за пълноценното им хранене, до степен да настъпят смърти от глад, грижата за нормалното отопление на помещенията, в които живеят, грижа за безопасността им. Тази проверка установи и факта, че в институциите за деца с увеждания като правило липсва постоянна медицинска грижа – медицинските грижи за децата са поверени на личния им лекар, един за всички, без специална квалификация, съответстваща на тежестта на заболяванията им. В повечето от институциите липсва или е крайно оскъдна жизнено необходимата рехабилитация на децата, пак поради липса на специалисти. Въпреки тези факти и въпреки изключителността на мярката „настаняване в институция“ – тя и сега се прилага, при това със съдебни решения. Законопроектът може да сложи край на тази практика, като предвиди освен изключителност на мярката и изискване към административните органи и съда, постановяващи настаняване на деца с увреждания в институции, да извършват проверка на пригодността на институцията да отговори на специфичните здравни потребности на детето – да разполага със специализиран медицински персонал, да предлага рехабилитация, чрез достатъчен брой рехабилитатори, както и психологическа грижа за децата. Наред с това е необходимо да се предвиди съдебно преразглеждане на настаняването в институция, като това преразглеждане е уредено на периодичен принцип, при което преразглеждане да се оценяват както предприетите мерки за ре-интеграция на детето, така и необходимостта от продължаване на настаняването в конкретната институция и възможността за предприемане на други мерки, различни от предприетите (като например преместване, ако има данни за такава необходимост, включване на родителите в специализирани програми и др.).

5. Относно настойничеството и попечителството

Правилата на новия Закон за детето следват дословно модела на СК, съществуващ сега, с малки изключения. Режимът на настойничеството и попечителството, такъв какъвто го познаваме в България, е непригоден да отговори на международните стандарти (противоречи на КПХУ и създава предпоставки за нарушение на основни човешки права по Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи). Един от големите недостатъци на сега действащия модел, пресъздаден и в законопроекта, е определянето на кмета на съответната община за „орган по настойничеството и попечителството“. Законът позволява делегиране на тази функция от страна на кмета, без да са налице изисквания за това на кого, на какъв специалист, тя да се делегира. Това води до натоварване с важната функция на хора без необходимия капацитет, експертиза и дори време за осъществяване на възложените от закона функции по контрол и подкрепа на дейността на настойниците. Този недостатък може да бъде поправен, като в Закона за детето се предвиди „органът по настойничеството и попечителството“ да бъде структуриран като колективен орган, подчинен на кмета на Общината. Още в закона трябва да се предвиди основният състав на този орган да бъде от експерти - социален работник, психолог, правен консултант, подготвени да осъществяват възложените на този орган функции реално, а не формално, както е сега. Назначаването на експерти ще превърне дейността по контрола на настойниците и попечителите от формална в реална, а преценките няма да са произволни, а базирани на знания и опит. В подкрепа на това предложение може да се посочи опита на Германия, където във всяка община функционира подобен колективен орган.

6. Относно информираното съгласие за лечение

Само по себе си заместващото съгласие за лечение е потребно и правилно е предвидено в законопроекта такова да се осигурява, ако е налице отказ или невъзможност на родителя/ попечителя да даде такова в случаите на неотложна потребност от лечение. Но предложеният ред е муден, а в частта касаеща разрешение от районния съд – е недопустимо муден. Особено в големите градове, където натовареността на съдилищата е висока, съществува риск от невъзможност за произнасяне на съда толкова бързо, колкото е необходимо с оглед осигуряване на спешна медицинска интервенция. Законопроектът не предлага нито срок, нито ред за това произнасяне на съда. Предвиждането на срок, при това с минимална продължителност (не „незабавно“ по смисъла на законопроекта, което е 24 часа, а по-къс срок), е възможно решение. Възможно решение е и тези разрешения да се дават от дежурен районен съдия, в случаите на неотложност.

[1] Така например липсва механизъм, задължаващ Министерството на здравеопазването (МЗ) да се включи, като осигури здравни специалисти, в програми на Министерството на образованието, младежта и науката (МОМН) за оценяване на образователните потребности на деца с увреждания. Липсва и механизъм, който да гарантира сътрудничество между МОМН и МЗ за предоставяне на образование на деца, настанени в лечебни заведения, които са подчинени на МЗ. 

[2] Чл. 157 (3). За ползване на социални услуги, в които детето се настанява извън семейството и които се финансират от държавния бюджет, като делегирана от държавата дейност, родителите на настанените деца заплащат такса при условия и ред, определени в правилника за прилагане на закона.