Жалбоподателките по това дело са пет момичета, настанени във възпитателно училище-интернат (ВУИ) на основание на Закона за борба срещу противообществените прояви на малолетните и непълнолетните. Настаняването им е поради бягство от дома, бягство от училище, сексуални контакти с пълнолетни и проституция — все деяния, които не представляват правонарушение, когато са извършени от пълнолетни. Четири от тях са непълнолетни, а една е малолетна към времето на събитията. Срокът на пребиваването им във ВУИ – Подем към средата на октомври 2010 г. варира от девет месеца и половина до две години и два месеца като за повечето от тях е за около две години.
Пред Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) жалбоподателките твърдят, че тяхното настаняване представлява лишаване от свобода, противоречащо на член 5 § 1 от Конвенцията, както и че не разполагат със средство за обжалване.
С решението си от 29 ноември 2011 г. ЕСПЧ намери два случая на флагрантни нарушения на правото на лична свобода и сигурност — при настаняването в дом за временно настаняване на малолетни и непълнолетни и в кризисен център за деца. И двата случая настаняванията са станали без каквото и да е участие на съд. ЕСПЧ намира, че има нарушение на член 5 § 1 от Конвенцията по отношение на първата жалбоподателка (А.) и настаняването ѝ в кризисен център. Нарушение има и на член 5 § 4 поради липсата на средство за обжалване, което би дало възможност на втората жалбоподателка, Б., да оспори законосъобразността на настаняването си в дом за временно настаняване на малолетни.
Делото, водено с правна помощ от БХК, изважда на преден план редица проблеми на системата на детското правораздаване в България, както и на системата на закрила за деца изобщо. Основните сред тях са свързани с характера на настаняването във възпитателно училище-интернат — дали то представлява лишаване от свобода и ако да, каква е неговата легитимна цел.
Към началото на 2021 г. България все още не е променила порочното законодателство, довело до нарушенията на Конвенцията.
