Делото се отнася до правото на поставените под запрещение лица с психични разстройства да гласуват на парламентарни избори.
Маринов е поставен под запрещение от 2000 г. поради психично разстройство. Поради това и съгласно чл. 42, ал. 1 от Конституцията той бива лишен от правото да гласува за избора на държавни и местни органи и при допитвания до народа. Въпреки че през 2015 г. Маринов и попечителя му упълномощават адвокат на БХК за предприемане на действия по отмяна на запрещението, ходът на делото се забавя поради обжалване. Междувременно настъпва 2017 г. и се провеждат изборите за Народно събрание. След като подава нова молба за отмяна на запрещението, няколко месеца по-късно съдът уважава молбата му.
Пред ЕСПЧ Маринов се оплаква, че автоматичното му лишаване от право на глас поради поставянето му под запрещение, нарушава избирателното му право по чл. 3 от Протокол № 1 на ЕКПЧ.
По това дело българското правителство се защитава, че запрещението на жалбоподателя е могло да се отмени още през 2015 г., но само по искане от органа по попечителство, докато Маринов е опитал да инициира лично отмяната. През 2017 г., вследствие на друго осъдително решение на ЕСПЧ – по делото Станев срещу България – с промяна в чл. 340, ал. 2 на Гражданския процесуален кодекс е дадено право запретеното лице също да иска отмяната на запрещението си, което е довело и до положителното решение на съда при повторното дело за отмяна на запрещението.
ЕСПЧ обаче намира, че лишаването на жалбоподателя от избирателно право е безогледно, автоматично следващо от факта на поставянето му под запрещение, и че едно производство за отмяната на запрещението не би разгледало отделно въпроса с правото му да гласува. В решението се обяснява, че при отхвърляне на искането за отмяна на запрещението ограничението би останало, без да се изследва капацитетът на жалбоподателя да прави съзнателни избори при упражняване на правото си на глас. Ето защо производството по отмяна на запрещение по глава двадесет и осма на Гражданския процесуален кодекс Съдът не намира за ефективно правно средство за защита.
Въпреки широката свобода на преценка, с която българският законодател разполага по въпроса дали избирателното право да бъде ограничено и ако бъде – как да бъде преценен балансът за това, ЕСПЧ не установява този законодател някога да е опитвал да претегля конкуриращите се интереси и да оцени пропорционалността на наложеното в Конституцията ограничение.
ЕСПЧ отбелязва, че законодателят би могъл да остави на преценката на националните съдилища във всеки отделен случай дали дадено лице, което отговаря на критериите за поставяне под запрещение, разполага с капацитет да гласува или не; съответно да се прецени дали това негово право трябва да се ограничи или не, независимо от решението за запрещението като цяло. Съгласно българското законодателство ограничението е автоматично и бланкетно – само по силата на поставянето под запрещение.
„Съдът [обръща внимание], че третирането на всички лица с интелектуални или психиатрични увреждания като еднородна група е спорно и ограничаването на техните права трябва да подлежи на строг контрол“, пише в решението си ЕСПЧ. И допълва: „Поради това Съдът заключава, че безразборното отнемане на избирателните права на жалбоподателя – без индивидуализиран съдебен контрол и единствено въз основа на факта, че психичното му увреждане е налагало поставянето му под ограничено запрещение – не може да се смята за пропорционално на легитимната цел на ограничаването на правото на глас […]“.
ЕСПЧ установява нарушение на чл. 3 от Протокол № 1 на ЕКПЧ и присъжда на жалбоподателя 3000 евро за неимуществени вреди и 1926 евро за разноски за процесуално представителство.
